Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Самите скривалища, разположени до 265 километра навътре в иракска територия, трябваше да се намират до пътища, които иракчаните използваха за придвижване на войски, и планът задължаваше екипите на специалните сили денонощно да наблюдават и предават информация по радиото. Екипите, забелязали съсредоточаване на бронетанкова техника и ракетни инсталации „Скъд“ трябваше да се обаждат незабавно; в противен случай можеха да се обаждат на редовни интервали. Общо взето, плановете предвиждаха екипите да остават на място, докато бъдат „прибрани“ от приближаващите сухопътни войски.
CP екипи на специалните сили бяха изпратени през нощта на 23-ти февруари.
Оказа се, че много от тях са преследвани от лош късмет — и нещо по-лошо, от калпава разузнавателна информация. Тази информация посочваше, че повечето райони, в които щяха да бъдат спуснати, са слабо населени; няколко екипа завариха съвсем различна действителност. Допълнителни пречки като забавяния, които нарушиха графика на мисиите, причиниха сериозни усложнения.
Две CP мисии, поддържащи VII корпус, останаха незабелязани и осигуряваха важна разузнавателна информация, докато на 27-ми февруари към тях не се присъединиха елементи от 1-ва моторизирана дивизия. Трети екип се наложи да бъде измъкнат по-рано заради присъствието на иракски сили.
Но нещата се оказаха много по-трудни в района на XVIII въздушнопреносим корпус, където три мисии се сблъскаха с проблеми.
В единия случай операторите откриха, че целта им е бедуински лагер. Докато търсеха друго място в хеликоптера си, попаднаха под обстрел на зенитна артилерия и ракети „земя-въздух“ и трябваше да се откажат от мисията.
CP 008Б, екип от трима души от 523-то А-отделение на 5-та група на специалните сили, командван от главен сержант Джефри Симс, бе прехвърлен с „Блекхоук“ до място близо до Куам ам Хамзал, където щеше да наблюдава за вражески машини за XVIII въздушнопреносим корпус. Макар приближаването на хеликоптерите да разлая местните кучета, Симс и хората му старши сержант Роналд Торбет и сержант Рой Таброн не им обърнаха внимание и тръгнаха бързо към скривалището си на четири километра разстояние. Всеки от тях носеше по осемдесет килограма; освен храна, муниции, оръжия, свързочна техника и екипировка за изграждане на скривалището всеки от „зелените барети“ носеше по девет и половина литра вода. Въпреки че бяха въоръжени с различни оръжия, мунициите им тежаха сравнително малко. Задачата им беше да се крият, а не да убиват хора.
На другата сутрин се появиха бедуини около мястото на скривалището на „зелените барети“. Екипът се спотаи, надявайки се да не бъде забелязан. Нямаха такъв късмет: около обяд малко момиченце и баща й пъхнаха глави в задния вход на тяхното скривалище. Шокираните иракчани бързо избягаха. Когато двама от екипа изтичаха да ги хванат, видяха наблизо още двайсетина бедуини. Не желаейки да навредят на цивилни, тримата оператори от специалните сили взеха най-необходимата си екипировка и тръгнаха по едно сухо дере.
Бедуините се приближиха, вероятно смятайки, че могат да спечелят обещаната от иракското правителство награда за пленени пилоти. Неколцина започнаха да стрелят с леки оръжия. Екипът на специалните сили повика въздушна поддръжка и поиска да бъде изтеглен.
Последва дълго сражение. По едно време се наложи пилот на F–16 да отблъсне иракчаните с пускането на 450-килограмова бомба и КБЕ. Но тези мерки се оказаха временни; екипът се намираше на относително открит терен. Сградите до шосето осигуряваха на иракчаните идеално място за обстрел на екипа и задържането му на място, докато други се опитваха да го обкръжат. Въпреки стремежа им да пестят мунициите си те бързо намаляваха.
Около час и половина след началото на сражението друг F–16 успя да отблъсне нападателите с нов бомбен удар, след което кръжеше отгоре до пристигането на хеликоптер „Блекхоук“ на специалните сили в опит за спасяване посред бял ден. Сега войниците на врага приближаваха. Нарушавайки маршрута на полета си, главен сержант Джеймс профуча над една иракска дивизия, оставяйки зад гърба си стреснатите иракчани да свалят пушките от раменете си.
Долу на земята Симс и хората му мрачно размишляваха за закачените на коланите им гранати като оръжия за краен случай. Те бяха предназначени за самите тях.
Внезапно Симс чу приближаването на хеликоптер.
— Той ревеше над пътя от едната страна на електропровода и на два метра от земята, летейки със скорост около 140 възела — спомня си Симс. Екипът запали малка бяла сигнална ракета, за да маркира позицията си. Хеликоптерът вдигна нос, завъртя се в кръг и после се приземи почти върху тях.