Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Даунинг не си направи труда да спомене това.
Иракските атаки с ракети „Скъд“ достигнаха своя апогей на 21-ви януари, когато бяха изстреляни четиринайсет ракети; десет бяха изстреляни на 25-ти януари и още шест — на 26-ти януари. Дотогава ракетите вече се бяха превърнали в главен приоритет за военновъздушните сили. Подразделения на британските СВС, а после и на американските специални сили се заеха с операцията скоро след това. Пусковете на ракети намаляха бързо през втората, третата и четвъртата седмица на войната, достигайки до нула в нейния край.
Американските и британските усилия да ги спрат имаха ефект, но иракчаните бяха умни и изобретателни и търсенето на ракетите приличаше на игра на котка и мишка.
Кампанията „Скъд“ не постигна възнамеряваната си цел за разбиване на съюзническата коалиция — но отклони значителни американски ресурси. И макар ракетите „Скъд“ да бяха тактически незначителни, те можеха да нанасят поражения, и то лоши. Една такава атака срещу Дахран в края на февруари например уби двайсет и седем американски войници и рани други деветдесет и седем.
В направените след войната оценки се стигаше до извода, че атаките на самолети с неподвижни криле срещу ракетите са били слабо ефективни. Повечето мисии за търсене и унищожаване се извършваха през нощта (за да се предпазват самолетите), но нощно време, дори когато атакуващ самолет лети директно над ракетна инсталация, ограниченията на самолетните сензори и капризите на оръжията правеха целта трудна за улучване. Способността на иракчаните да модифицират ракетите и заедно с тях тактиката си създаваше допълнителни проблеми.
Може би нещата щяха да бъдат различни, ако ССО се бяха заели с ракетите „Скъд“ от самото начало на войната, но това е само спекулация. Иракчаните оперираха с малък брой много подвижни инсталации в обширен район.
Кампанията „Скъд“ вероятно беше най-успешното иракско усилие през войната.
Проникване в дълбочина
Докато съюзническото командване се подготвяше за сухопътна война, подразделенията на специалните сили подготвяха специални разузнавателни (CP) мисии, които да се проведат едновременно с атаката. Това бяха класически операции на специалните сили, осигуряващи информация на командирите на мисиите за движението и способностите на врага.
И в поне един случай за мръсния характер на врага.
Два екипа навлязоха в Ирак в района, в който генерал-лейтенант Фред Франкс възнамеряваше да нахлуе, проверявайки почвените условия и анализирайки терена, за да се разбере дали пустинната почва щеше да издържи танкове и други тежки машини.
Прехвърлени с хеликоптери „Пейв Лоу“, екипите включваха инженери, които проверяваха почвата с пенетрометри. Използваха и фотоапарати и видеокамери, за да получат командирите зрителна представа за очакващите ги условия след нахлуването в Ирак.
Общият успех на съюзническия план зависеше от един широк маньовър или „ляв обръч“ — знаменитата операция „Хейл Мери“, която изпрати американските войски на север в Ирак, преди да се обърнат на изток в посока на Кувейт. Въпреки че атаката щеше да удари фланга на иракчаните, самите маневриращи американски войски щяха да бъдат уязвими по фланговете си. Разузнаването в реално време на бойното поле отвъд фланговете беше критично важно за XVIII въздушнопреносим корпус и VII корпус — двете съюзнически групировки, натоварени със затягането на обръча.
Осемнайсети въздушнопреносим корпус, който включваше американските 101-ва и 82-ра въздушнопреносима дивизия, започна операцията по на запад и щеше да атакува до река Ефрат, преди да се обърне на изток. Седми корпус щеше да тръгне по посока на Ал Бусая и след това да завие надясно към Кувейт.
Екипи на специалните сили бяха придадени към всеки корпус за осигуряване на разузнавателна информация. Членовете на екипите прекараха около месец преди началото на операцията в обучение и изработване на техники за мисията. Плановете на екипите си приличаха. Прехвърляха ги през нощта, след което им посочваха големи дупки, наречени „скривалища“, в които оставаха през деня. Обикновено във всяка мисия участваха шест до осем души, разделени в две скривалища. Двете части можеха да се намират на няколко километра една от друга или наблизо в зависимост от специфичните обстоятелства. (Имаше поне шест екипа.) Екипите бяха снабдени с разнообразна свързочна апаратура и въоръжени с автомати МР–5, гранатомети и различни други леки оръжия.