Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
2. Главнокомандващият се нуждае от най-добри съвети и опит за най-ефективно използване и поддържане на ССО. Сега всички главнокомандващи разполагат с командващи офицери, командири на техните Командвания за специални операции (КСО). Това не беше възможно по време на ПУСТИНЕН ЩИТ/ПУСТИННА БУРЯ, защото на СЩСОКОМ не бе разрешено да има такъв командващ офицер в щаба на СЕНТКОМ.
3. За разузнавателните екипи, действащи дълбоко във вражеска територия, е необходима по-добра разузнавателна поддръжка — особено актуални карти и въздушни и сателитни снимки. След инвазията в Гренада се направи подобно заключение.
4. Екипите на ССО трябва да бъдат изпращани своевременно, за да разполагат с достатъчно време за адекватна подготовка за възложените им мисии; в противен случай потенциалът им пропорционално намалява.
5. Можеха ли силите за специални операции (ССО) да свършат повече работа? Отговорът е „да“! Но главнокомандващият е този, който носи отговорността. Той разполага с подразделенията според схващанията си. Веднъж взел решение, всички останали командири са длъжни да го подкрепят. Такава е процедурата според закона „Голдуотър-Никълс“. И такава трябва да остане.
ХIII.
Булдога и неговата раница: случка от войната
Има една история от войната, която заслужава отделна глава, и затова ние с Карл Стайнър я представяме тук.
След като в Залива бяха струпани повече от девет хиляди войници от специалните сили, трудно би могло да се говори за „типично“ за тях преживяване. Има обаче една прочута история за разузнаването в тила на врага по време на войната, в която става дума за екип, командван от главен сержант Ричард (Булдога) Балуонц. Случилото се с този екип илюстрира не само общите трудности за всички специални разузнавателни (CP) мисии, но и предизвикателствата (много от тях излишни), пред които бяха изправени специалните части през войната.
Главният сержант пристигна в Залива с първите подразделения на специалните сили в края на лятото. Изпратен в граничния район с разузнавателна мисия, той служеше и като едно от „въжетата за спъване“ при евентуално нападение на Саддам срещу Саудитска Арабия.
Следва неговият разказ:
— ПУСТИННА БУРЯ беше преломен момент за ССО, защото потвърди поправката „Нън-Коен“ към закона „Голдуотър-Никълс“ за създаването на СЩСОКОМ. Всъщност ССО се разгръщаха цялостно за втори път, откакто съществуваха, покривайки пълния спектър от характерните за тях мисии.
В началото на войната се намирах на границата и събирах разузнавателна информация близо до Кафджи. Винаги когато се сблъсквах със сили на коалицията, намирах хора от специалните сили с тях. Имахме придадени към подразделенията екипи до бригадно ниво и понякога дори до батальонно ниво и във всяка коалиционна сила на бойното поле — включително при сирийците и мароканците. Обикновено смятахме тези хора за враждебно настроени към американските интереси, но нямаше какво да се прави — налагаше се да работим рамо до рамо с тях.
Пет-шест екипа покриваха цялата граница между Кувейт и Саудитска Арабия. Бях с екип на специалните сили, който работеше с колеги от Саудитска Арабия — с техния еквивалент на екип от специални сили, — но те бяха и граничари. Патрулирахме границата през нощта и иракчаните очевидно правеха същото от другата страна в Кувейт. Можехме да ги видим, както и струпването на войски и изграждането на укрепления там. Много често при нас идваха дезертьори, които развяваха бяло знаме, особено след началото на кампанията с бомбите.
Ето какво представляваше границата: от двете й страни — саудитската и кувейтската — беше издигнат голям насип по протежението й. Това беше клопка за танкове — можеха да се изкачат по насипа и да паднат в яма от другата страна. Имахме заповед да не пресичаме този насип.
Между двата насипа се простираше пространство от два-три километра, което наричахме „ничия земя“. Самата граница минаваше някъде по средата. Когато иракчаните нахлули в Кувейт, кувейтците излезли срещу тях с всички машини, с които разполагали, и много от тях се повредили; затова наоколо имаше разпръснати останки от тези автомобили. Една нощ оглеждахме с очила за нощно виждане, когато забелязахме светлинка в една от машините върху малко възвишение в ничията земя. Помислихме, че е станало късо съединение в акумулатора.
Иракчаните очевидно бяха забелязали същото и една сутрин се появиха с бронетранспортьор — до този момент не бяхме виждали такава машина там. Тя се появи в „ничията земя“ на едно хълмче северно от Кафджи.