Битие [bg]

Бин с ужас осъзна, че драконът-андроид иска от него да се вмъкне в зейналата му уста. Сви се уплашено и отстъпи.

Роботът като че ли усети ужаса и нежеланието му и заговори отново:

— Безопасно е да го направиш… и е опасно да откажеш.

Заплаха значи. Бин имаше пребогат опит със заплахите. Познатите неща обикновено го поуспокояваха и му позволяваха да прецени положението.

„Приклещен в този таван, с въздух само за няколко минути, изправен пред някакъв ИИ супербот… ъ-ъ-ъ, имам ли някакви шансове?“

И въпреки това не можеше да пристъпи напред. Затова иидраконът доизясни нещата. От едното му око се появи ослепителен лъч и прогори дупка в старата покривна греда.

ИЗБЕРИ ЖИВОТА.

Бин мислеше трескаво. Нямаше съмнение, че машината може просто да му отнеме камъка-свят с някое от пипалата си. Значи… тя разбираше… или собствениците й разбираха… че камъкът-свят може да оживее единствено под докосването на Бин. Въпреки това той протегна пръст и написа на дланта си към създанието.

Необходим съм. Той разговаря само с мен.

Изкуственият дракон нямаше проблем с разчитането на съобщението му.

— Разбрано. Съдействието ще бъде възнаградено. Но дори да трябва да взема само артефакта, ще намерим начин.

Начин. Бин можеше много добре да си представи какъв начин. Щяха да предложат на камъка нови кандидати за ролята на избраник. Толкова, колкото са необходими. А той вече нямаше да е сред живите.

— Хайде. Няма време.

Бин само дето не се заинати като магаре на мост. Беше му писнало и хора, и машини да му казват точно това. Но след краткия момент на упорита ярост успя да потисне раздразнението и страха си, стисна тежката чанта и пристъпи крачка напред, после още една.

Погледна жената от китайските специални части. В изражението й имаше нещо умоляващо.

Обърна се към морското чудовище, остави чантата в тинята и написа върху дланта си.

Какво ще стане с нея?

Роботът се замисли за момент, после отвърна:

— Тя не знае нищо за моята задача и моите собственици. Може да остане жива.

Очите на жената се изпълниха с мълчалива благодарност, която вдъхна кураж на Бин да направи още една крачка напред. Все пак трепереше неудържимо, докато вдигаше чантата с камъка-свят и я слагаше в зейналата паст. А после, освободен от тежестта й, се извъртя по гръб и се напъха след нея.

Това беше второто най-странно нещо, което бе правил.

Но най-странното — и то го озадачаваше през следващия час — беше онова, което направи, докато се вмъкваше вътре: бръкна под колана си, извади нещо тънко и почти прозрачно и го пусна под устата на дракона, така че той да не може да го види… но жената нямаше как да не го забележи.

„Ян Шенсю ми го даде, за да го скрия от нападателите, а сега аз им го давам. Защо го правя?“

Нещо му подсказваше, че постъпва правилно.