Битие [bg]

Имаше и такива, чиито умове работеха различно. Мей Лин бързо осъзна: „Това е тяхното царство.“ Под шумния увеселителен парк, зад и под забавленията имаше свят, който съществуваше само отчасти заради екстравагантните приумици горе. И този свят предлагаше предостатъчно възможности на обитателите си да преследват и други свои цели.

Някой метач, мърморещ на пръв поглед безсмислици, в миналото лесно можеше да се подмине като побъркан. Днес същият човек биваше включван в мрежа, за да общува с други от разстояние. Коя беше тя да съди дали новите технологии бяха направили това особено приложимо за жертвите на така наречената аутистка чума?

Прекара известно време в една тайна зала, където се бяха събрали десетки такива хора, свързани чрез лещи, лъчи и блещукащи жици. В ъгъла, ниско до земята, имаше устройство, от което проблясваха електрически искри.

— За коблита — каза И Мин, сякаш това обясняваше всичко.

„Колко други са свързани с тази група? — запита се тя. — Други… по цялата планета?“

— Гените са мъдри — каза момчето. — Нашият вид, недъгавите с атавизмите, сме се справяли лошо в племената на яките хомосапиенси. И още по-лошо в села, градчета, кралства… градове с ревящи коли! Уплашени от бръмчащи светлини и ръмжащи машини. Объркани от ритуалите ви за чифтосване, многозначителните любезности и сложните изражения… от практичността ви и странните ви абстракции. Все неща, които са важни за вас, кроманьонците. Нашият вид никога не би могъл да обясни защо практичните, абстрактните и емоционалните неща не са единствените, които имат значение. Има и други неща! Такива, които не можем да опишем с думи.

И поклати глава. Изглеждаше почти нормално с това горчиво изражение.

— И така умряхме. Удушени в люлката. Заврени в мръсни ъгли да бърборим и да броим мухи. Умряхме! Старите гени, накъсаните им парчета, се изпокриха. Докато вашият вид с помощта на аспите не измисли това!

И И Мин размаха ръце. Само че сега в тона му имаше ликуване. Сочеше й мъжете и жените, почти всички облечени в униформата на парка, всичките с очила за виртуална реалност или свързани към портове. И всичките потрепваха и сумтяха, някои бяха обхванати от ритмични спазми. На завесата монитор пред стената имаше зелени гори, тайга и подводни светове, в чиито дълбини се движеха неясни сенки.

— Защо толкова много от нас идват сега, раждат се толкова много? — попита Ма И Мин с уверен глас, който не отговаряше на разкривеното му тяло и грубите му черти. — Не е заради замърсяване… или мутация… или някаква „чума“. Светът най-сетне е готов за нас. Нуждае се от нас. От нас, от старата природа. От нас, от новата порода…