Битие [bg]

— Моля, наричайте ме Хидзо — каза той с глас, който звучеше едновременно по-дълбок и по-напрегнат от нормалното, сякаш нарочно се опитваше да говори носово. Или може би просто изпитваше трудност с мандаринския китайски.

Когато се ръкува с нея (по по-стария начин), тя беше почти сигурна, че има нещо различно в начина, по който се съчетават кост, мускул и сухожилия. Нежното му стискане предаваше усещане за овладяна сила. Много сила.

Мей Лин нервно очакваше да чуе нещо много дълбокомислено и изпита облекчение, когато следващите му думи се оказаха съвсем нормални.

— Бебе — каза той и разпери ръце. — Мога ли да го подържа? Обещавам, че ще внимавам.

Мей Лин неволно хвърли поглед към Агурне Арриксака Бидарте, но тя просто се усмихна спокойно. Също като странното момченце И Мин, което беше уредило срещата и я бе довело по безброй заплетени коридори до това място под „Вселената на Дисни и Краля на маймуните“. Мей Лин подаде Сяо Ен на Хидзо… като много внимаваше.

Явно нямаше причина да се безпокои. Хидзо го взе с явно умение и нежност… сигурно беше държал бебета и преди. А Сяо Ен се засмя радостно, че може да очарова някой непознат. Честно казано, беше пораснал доста. Мей Лин изпита облекчение, че може да се освободи поне за малко от тежестта му.

Хидзо му загука и Сяо Ен пак му се засмя с беззъбата си уста. Гукането беше някак странно обаче… сякаш две същества гукаха едновременно от две различни места.

Мей Лин се зачуди как Баската химера е успял да остане на свобода толкова дълго. Камерите на модерния свят се припокриваха и бяха свързани с умни бази данни. Разбира се, имаше опити да се скрият различията на момчето — самата Мей Лин също беше подлагана на пластична хирургия и веднага позна, че носът на Хидзо е бил променен; може би същото се отнасяше дори за наклона на челото му. Но другите неща, като явното издуване в задната част на черепа, не можеха да се скрият. Макар че всъщност…

Мей Лин погледна И Мин и осъзна, че някои от тези черти се срещат у милиони други хора. Хора с нормален човешки произход.

— Заповядайте, седнете — покани я Агурне и посочи канапето. Наблизо беше инсталирана една от конзолите, към които се включваха мъже и жени, всички очевидно отклоняващи се от нормалните хора, сумтяха и потрепваха, а в очилата им проблясваха сложни светлинни представления.

— Аз не… — Мей Лин преглътна и се опита да говори възможно най-възпитано. — Не разбирам защо съм удостоена с подобна чест.

Агурне се засмя мило.

— Моля ви. И двете сме забременели и сме износили здрави синове при тежки обстоятелства. И двете успяхме да избягаме от лапите на могъщите. Как е възможно честта аз да се срещна с вас да е по-малка?

Мей Лин се изчерви. Знаеше, че като се изчерви, белезите на лицето й изпъкват, и това я смути още повече.

— Как… какво искате от мен? — почти прошепна тя.

Агурне Арриксака Бидарте пое дълбоко дъх. Очите й бяха пълни със съчувствие и загриженост.