Другата Болейн

— По-добре ли ще се почувствате, ако поспите? — попитах го аз.

Той отвори сините си очи и ми се усмихна.

— О, да — пророни той тихо.

— Ще лежите ли неподвижно, докато ви носим нагоре по стълбите?

Той кимна.

— Дръжте ръката ми.

Аз се обърнах към лекаря.

— Това ли трябва да направим? Да го занесем до леглото му и да го оставим да си почине?

Лекарят изглеждаше ужасен. Бъдещето на Англия беше в неговите ръце.

— Да, така мисля — каза той неуверено.

— Е, той не може да спи тук — изтъкнах аз.

Джордж пристъпи напред, избра шестимата най-яки мъже и ги нареди около носилката.

— Ти дръж ръката му, Мери и внимавай да не мърда. Останалите го вдигнете, когато кажа и ще го носим към стълбите. Ще си починем на първата площадка, после продължаваме. Едно, две, три — хайде, вдигайте.

Те се напънаха да вдигнат носилката и да я задържат в равно положение. Аз се движех редом с тях, а кралят стискаше ръката ми. Те започнаха да влачат краката си и така всички се движеха в крачка, а ние стигнахме до стълбите на кралските покои. Някой изтича напред и разтвори двойните врати към приемната му, а после и тези към неговата стая. Докато поставяха носилката на леглото, те го разтърсиха и той изстена, изненадан от пристъпа на болка. Тогава се заехме със задачата да го преместим от носилката на леглото му. Нищо друго не оставаше на хората му освен да се качат на леглото, да го хванат за раменете и за нозете и да го повдигнат, докато останалите издърпваха носилката изпод тялото му.

В това време аз видях изражението на лекаря и разбрах, че ако кралят имаше вътрешен кръвоизлив, ние вероятно току-що го бяхме убили. Той изстена от болка и аз за миг помислих, че това са предсмъртни гърчове и че ще обвинят всички нас за това. Ала после той отвори очи и ме погледна.