Другата Болейн

Хенри беше тих и замислен, докато се възстановяваше от падането си. Болките в тялото му го предупреждаваха за проблемите, които можеше да очаква с напредването на възрастта. От раната на крака му течеше кръв, примесена с жълтеникава гной, и той през цялото време трябваше да я увива с превръзка, а когато сядаше, изпъваше крак напред, върху някоя табуретка. Тази гледка беше унизителна за него — той, който винаги се беше гордял със здравите си крака и гордо изправената си стойка. Сега куцаше като вървеше, а прасецът му беше обезформен от дебелите превръзки. А което беше още по-лошо, той миришеше на кокоши тор. Хенри, златният принц на Англия, признат за най-хубавия принц в цяла Европа, виждаше как старостта наближаваше и как щеше да я преживее куцукайки, с постоянната болка и с вонята на мръсен просяк.

Ана не го разбираше.

— За Бога, съпруже, бъдете щастлив — сопваше му се тя. — Вие бяхте пощаден, какво още искате?

— И двамата бяхме пощадени. Какво щеше да се случи с вас, ако мен ме нямаше?

— Щях да се справя достатъчно добре.

— Мисля, че всички се справяте достатъчно добре. Ако аз бях паднал мъртъв, вие и вашите хора щяхте да се настаните на трона ми, докато е още топъл.

Тя трябваше да се сдържа повече, но по навик избухна.

— Обиждате ли ме? — попита тя. — Да не обвинявате семейството ми в нелоялност?

Придворните, които чакаха вечерята си в голямата зала, снишиха гласове и започнаха да се напрягат да доловят какво се говореше.

— Хауърд са лоялни най-вече към себе си, и едва тогава към своя крал — отвърна Хенри.

Аз забелязах как сър Джон Сиймор изправи главата си и как се усмихна тайничко.

— Семейството ми е заложило живота си, за да ви служи — отсече Ана.

— Вие и сестра ви със сигурност паднахте като мъртви в леглото му в името на каузата — намеси се шутът на Хенри, бърз като стрела, и всички се разсмяха. Аз се изчервих и срещнах погледа на Уилям. Видях как ръката му се прокрадва там, където трябваше да е мечът му, но беше безсмислено да се нахвърля на някакъв шут, особено щом кралят се смееше.

Хенри се пресегна величествено и потупа корема на Ана.

— За благородни цели — каза той. Тя раздразнено отблъсна ръката му. Той замръзна на мястото си и доброто му настроение в миг се изпари.

— Не съм кобила — отсече тя. — И не ми харесва да ме тупат като че ли съм такава.

— Не сте — каза той студено. — Ако имах кобила с такъв отвратителен характер като вашия, досега да съм я дал на кучетата.

— Повече би ви прилягало да обяздите такава кобила и да я укротите — предизвика го тя.