Пръстът, който те сочи [bg]

— Но те никога не са се срещали? Никой не ги е виждал заедно? Никакви писма? Никой не е подслушал разговор между тях?

Поклатих глава.

— Не, това е слабо вероятно. Здравият разум диктува всички контакти да бъдат чрез трето лице.

Кларендън се облегна на креслото си и чух как то изскърца под тежестта му. Господин Бенет през цялото време седеше безучастно и по лицето му не личаха никакви емоции: той с нищо не ми помагаше, нито ми опонираше, просто пазеше мълчание, докато Кларендън не се обърна към него.

— Вас това убеди ли ви?

— Не се съмнявам, че може да ви грози опасност и че е редно да се предприемат мерки, та да бъдете опазен от атентат.

— Много великодушно от страна на човек, който никак не ме обича.

— Не. Вие сте пръв министър на Негово Величество и дългът на всички нас е да ви защитаваме като самия крал. Ако кралят реши да ви отстрани, не бих си дал труда да предотвратя падането ви от власт, надявам се това ви е известно. Но да принуждавам Негово Величество към такова нещо би било измяна, също както незаконното убийство на някой е престъпление. Ако Бристол се стреми към нещо подобно, не желая и да го познавам.

— А вие мислите ли, че се стреми към това? Ето там е въпросът, нали така? Не възнамерявам да седя със скръстени ръце и да чакам дали удар с нож в гърба ми ще докаже правотата на доктор Уолис. Не мога да обвиня лорд Бристол в държавна измяна, тъй като доказателствата срещу него са недостатъчно солидни, а кралят би приел опит да го призова пред съда като злоупотреба с положението ми от моя страна. Така че няма да прибягвам към подобни мерки.

— В миналото сте го правили — припомни господин Бенет.

— Рядко и в този случай няма да го направя. Лорд Бристол, също както и аз, беше редом с краля и неговия баща повече от двайсет години. Заедно делихме изгнание, отчаяние и лишения. Обичах го като брат и го обичам до днес. Не мога да му причиня зло.

Разговорът между двамата продължи в същия дух: нищо освен умереност, предпазливост и съжаления. Такива са маниерите на придворните, които обличат изказванията си в тайнопис, по-сложен и непроницаем от жалките кодове на дребните заговорници, които бяха мои всекидневни противници. Дори не се съмнявам, че те вярваха във всяка своя изречена дума; но тук се водеше — неизказан и подразбиран — друг, много по-безжалостен разговор, в който двамата събеседници търгуваха помежду си и всеки се опитваше да извлече полза за себе си от обстоятелствата, създадени от мен.

Не ги презирам заради това; всеки вярваше, че неговата и на привържениците му победа ще допринесе за общото благо. Нито смятам подобна гъвкавост за грешка, тъй като в последните години Англия пострада зле заради хора с твърди принципи, които отказваха да се огънат и не бяха способни да се променят. Това, че Кларендън и Бенет се състезаваха за благоволението на краля, само добавяше блясък към славата на Негово Величество. Да се изтръгва със сила това благоволение и да бъде лишаван той от правото си на избор — такъв бе грехът на парламента в миналото и на лорд Бристол в настоящето. Ето защо и на двете сили трябваше да се противостои.