Пръстът, който те сочи [bg]

Аз издирвах Кола, като използвах всички предоставени ми ресурси. Петдесет войници бяха поставени под мое разпореждане и всички осведомители до един бяха притиснати да съдействат. Бяха арестувани всички радикали, до които успях да се добера, в случай че италианецът е потърсил убежище при тях. Къщата на испанския посланик беше дискретно наблюдавана, разпратих хора из таверни и странноприемници да търсят сведения. Доковете също бяха наблюдавани и помолих моя приятел, търговеца господин Уилямс, да разпространи, че трябва да ми бъде докладвано за всеки чужденец, който пожелае да бъде превозен по море.

Както съм чувал, французите се справят по-добре с подобни задачи, тъй като разчитат на сила, която наричат „полиция“, да съблюдава реда в населените места. След безплодното търсене на Кола започнах да си мисля, че навярно и на нас в Лондон ще ни е от полза нещо подобно, макар да бе малко вероятно да се случи. Ако имахме такъв отряд, може би по-скоро бихме издирили Кола и може би той изобщо не би стигнал тъй близо до осъществяване на замисъла си. След три дни, пълни с разочарование, разбрах, че усилията ми са напразни. Как можеше да изчезне безследно човек, който толкова биеше на очи? Трябваше да е в Лондон, защото къде другаде би могъл да се скрие? Само че той сякаш се беше изпарил.

Естествено, постоянно ми се налагаше да докладвам за хода на издирването на лорд Кларендън и господин Бенет и чувствах как ден след ден доверието им към мен се топи, щом всеки път признавах за неуспеха си. Господин Бенет не каза нищо направо, но го познавах достатъчно добре и разбирах, че сега на карта е и моето собствено положение, че съм длъжен да открия италианеца възможно най-скоро, иначе щях да се лиша от неговото покровителство. Посещението на четвъртия ден бе най-лошо от всички, защото отново бях подложен на безброй въпроси и на нарастващата му студенина. Така че след като то приключи, вървях към реката, потънал в униние.

Внезапно се спрях, осъзнал, че съм забелязал нещо много важно, но не успявах да осмисля какво е то. Обзе ме предчувствие, че съм заплашен от голяма опасност, и то не ме напускаше, колкото и да се опитвах да уловя мимолетната мисъл, породила такова усещане. Помня, че утрото бе прекрасно и за да се поразсея, реших да се разходя от службата на господин Бенет през Котън Гардън, а после през тесен проход в Сейнт Стивънс Корт, за да стигна до Уестминстърските стълби. Именно в тесния проход, затворен с тежки дъбови порти от двете страни, тревогата ме обзе за пръв път, но аз я пренебрегнах и продължих да крача. Едва когато излязох на кея и се канех да се кача в лодката си, осъзнатият вече факт стигна до мен и аз бързо се върнах и се обърнах към най-близкия пазач.