Сърца за изгаряне [bg]

— Не стреляйте, докато не дам заповед.

— Колко са? — попита Хобсън.

Проповедника огледа тълпата.

— Петдесет, шейсет… трудно е да се каже.

Бяха чули записа, прогърмял от високоговорителите на понтиака. Бях чули и оправданието на Еди Тач по радиостанцията, след като записът свърши. Проповедника го потърси с поглед, но не го видя на покрива. По-рано беше с тях, сега обаче бе изчезнал.

— Въоръжени ли са? — попита Дънк.

— Вероятно. Под палтата. Трудно е да се каже. Като че ли всички държат в ръце свещи.

— Свещи?

Дънк се намръщи.

— Имаш ли представа защо постоянно носят бяло?

— Идея си нямам.

Проповедника върна бинокъла на Дънк и вкара патрон в цевта на пушката.

— Искаш да започнеш престрелка? — попита Дънк.

— Искам да им покажа, че си има граници.

Дънк натисна отново бутона за предаване на радиостанцията си:

— Ще чуете изстрели. Всички останали — не стреляйте. Повтарям: не стреляйте.

Откатът на пушката бе силен, но изстрелът на Проповедника отиде точно там, където той искаше. През мерника си видя как едно късче от хълма до релсите експлодира на сантиметри от две от приближаващите се фигури.

Дънк наблюдаваше случващото се през бинокъла.

— Можеше да рикошира.

— Не съм много загрижен за благосъстоянието им.

Проповедника зареди нов патрон, извъртя се леко и стреля повторно. Този път куршумът бе насочен към противоположния край на дерето. Улучи железопътната връзка на педя от един от хората в бяло. Онзи не трепна, продължаваше да се приближава.

— Може ли Пикфорд да нареди на някой да не обръща внимание на куршумите или да не се бои от смъртта? — попита Дънк.

Проповедника стреля отново. Куршумът се заби в пръстта съвсем близо до една двайсет и няколко годишна жена в бяло. Тя също не трепна и не спря.

— Ако Пикфорд може да им каже да се самоубият и те го послушат, трябва да приемем, че може да ги накара да направят всичко — отвърна Проповедника и стреля отново. Този път улучи крака на един от мъжете, който вървеше към тях близо до средата на редицата. Вече бяха преминали релсите и се придвижваха по-бързо върху равна земя. Обувката на мъжа експлодира, но той продължи да крачи, влачейки ранения си крак, без да обръща внимание на зверската болка.

— Мога да си гърмя и цяла нощ, но май така няма да ги спра. Трябва ни нов план.

— При сегашната си скорост ще стигнат до сградата за около три минути — изтъкна Хобсън.

Проповедника погледна Дънк:

— Последната дума е твоя, разбира се, но така, както виждам нещата, имаме две възможности. Откриваме огън и ги поваляме всичките или ги оставяме да се приближат и рискуваме да се бием с тях един по един. Горе-долу бройката и на двете страни е еднаква, но ще е кърваво — и за тях, и за нас.

— Дори не знаем дали имат оръжия. Не ми харесва идеята да избия шепа невъоръжени, носещи свещи откачалки.

Проповедника се подсмихна: