Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
— Ти ще се погрижиш ли за… — Не можеше да го произнесе. „Остаряваш — помисли си той. — Омекваш.“ Издърпа тежката кесия от джоба си и й я подаде. — Това би трябвало да стигне за… всичко. И да ти помогне, когато започнат да ти задават въпроси за мен.
— Ще се погрижа за всичко — отвърна тя тихо. — Трябва да тръгваш, Том. Веднага.
Той кимна неохотно и бавно започна да събира оскъдните си вещи. Зера чак сега огледа дебелия отблизо и ахна. Том я изгледа озадачено — доколкото я познаваше, не беше от хората, на които им прилошава при вида на кръв.
— Това не са хора на Бартанес, Том. Поне този не е. — Тя посочи дебелия мъртвец. — Той работи за Дома Риатин. За Галдриан.
— Галдриан — повтори глухо Том. „В какво ме е забъркал този проклет овчар? В какво са ни набутали Айез Седай и двамата? Значи са я убили хората на Галдриан.“
Изглежда, част от мислите му се изписа на лицето му, защото Зера веднага го сряза.
— Дена би искала да останеш жив, глупак такъв! Само да се опиташ да убиеш краля и ще си мъртъв преди да си избягал и на десет разтега, ако и толкова стигнеш!
Откъм стените на града отекна рев, сякаш бяха изревали половината кайриенци. Навъсен, Том надникна през прозореца. Отвъд зъберите на сивите стени, над покривите на Предвратието, към небето се вдигаше огромен стълб черен пушек. Далече отвъд стените. След първия черен стълб се заиздигаха по-тънки сиви струи и започнаха да се сливат една с друга, появиха се и други. Той набързо прецени разстоянието и си пое дълбоко дъх.
— Както ми се струва, и ти май трябва да помислиш за напускане. Според мен някой подпалва силозите.
— Преживявала съм метежи и преди. Хайде, тръгвай, Том. — Той погледна за последно сгърченото под одеялото тяло на Дена и метна дисагите си през рамо, но когато понечи да излезе, Зера заговори отново: — Опасен е погледът в очите ти, Том Мерилин. Представи си, че Дена седи на леглото, жива и здрава. Помисли какво щеше да ти каже. Щеше ли да ти позволи да си отидеш мърцина и да се оставиш да те убият без никаква полза?
— Аз съм само един стар веселчун — отвърна й той от прага. „И Ранд ал-Тор е само един овчар, но и двамата правим онова, което сме длъжни.“ — За кого бих могъл да представлявам заплаха?
Затвори вратата и на лицето му се появи зла, вълча усмивка. Кракът го заболя, но той почти не го усети, а закрачи изпълнен с решимост по стълбите и после извън хана.
Падан Фейн дръпна юздите на коня си и спря на билото на една от височините над Фалме. Товарният кон, който носеше скъпоценната плячка, изтропа с крак и той дръпна въжето, което бе завързал за седлото си, без да го поглежда. Конят изпръхтя. Жената не бе искала да се откаже от коня си, също както и Мраколюбците не искаха да останат сами с тролоците без закрилящото ги присъствие на Фейн. Спътниците му бяха потресени от минаването през Пътищата до Портала край един отдавна изоставен стеддинг на Томанска глава, но докато гледаха как тролоците приготвят вечерята си, бяха станали кротки като мушици.
Фейн огледа внимателно града. Един малък търговски керван тъкмо влизаше в него, докато пък друг се изтегляше по пътя. Ако се съдеше по облеклото, всички бяха местни хора. Някои бяха с мечове, мяркаха се дори копия и лъкове. За тези хора, които се предполагаше, че са покорени?
Беше понаучил нещо за Сеанчан през деня и нощта, прекарани на Томанска глава. Най-малкото това, което покореният народ знаеше за тях. Той се засмя — трябва да знаеш как да питаш. Мъжете бяха събрали повече информация за нашествениците, като че ли наистина вярваха, че тя ще им помогне с нещо, но понякога се опитваха да я скрият. Жените, като цяло, сякаш се интересуваха само от собствения си живот, без да ги е грижа кой ги управлява, но забелязваха подробности, които убягваха на мъжете, и проговаряха много по-бързо, след като спираха да пищят. Децата проговаряха най-бързо, но те пък рядко му казваха нещо, което си струваше.
Беше отписал три четвърти от онова, което бе чул от жертвите си, като безсмислица и празни слухове, но ето че сега преосмисли преценките си. Изглеждаше, че всеки, който пожелае, може да влезе във Фалме. Стреснат, той забеляза, че още една от „безсмислиците“ се оказа вярна, когато двадесетина войници препуснаха извън града. Не можеше да различи ясно какви животни яздят, но определено не бяха коне. Тичаха с някаква плавна грациозност и тъмните им кожи сякаш проблясваха, като да бяха покрити с люспи. Той ги проследи с поглед, докато не изчезнаха, след което сръга коня си и го подкара към града.
Местните жители почти не му обърнаха внимание. Той също не се интересуваше особено от тях и продължи към центъра на града по настланите с камък улици, отвеждащи към залива. Вече виждаше ясно пристанището и закотвените в залива странни кораби. Никой не го безпокоеше, тъй като избираше улици, които не бяха нито претъпкани, нито празни. Тук се мяркаха повече сеанчански войници, които, изглежда, не обръщаха внимание на щъкащите хора. На повърхността всичко изглеждаше съвсем мирно въпреки сеанчанците по улиците и корабите в залива, но Фейн усещаше подмолното напрежение. Винаги се оправяше добре, когато хората бяха напрегнати и наплашени.