Сътворението
- Автор: Видал Гор
- Год: 1989
- Язык: болгарский
- Переводчик: Незабравка Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сътворението». Краткое содержание книги:
— В такъв случай ги тълкува с единствената цел да му послужат при днешните обстоятелства — казах аз на Фан Чъ.
Фан Чъ не виждаше нищо лошо в това. Когато чу шегата на Конфуций за черупката на костенурката, той се намръщи.
— Това е непристойно.
— Защо?
— Изкуството да се предсказва бъдещето произлиза от предците. Те са ни оставили и „Книга на промените“, която Учителят дълбоко почита.
— И все пак това с костенурката му беше смешно, Фан Чъ се натъжи.
— Не е тайна, че Учителят не се интересува много от предсказанията, поне не толкова, колкото подобава. Дори заявил, че човек сам твори бъдещето си, като следва законите на небето.
— Макар че не вярва в него. Фан Чъ се възмути.
— Ако мислиш така, значи не си го разбрал. Естествено, ти си варварин — добави той с усмивка. — Служиш на този много особен бог, който сътворил злото, за да има оправдание да измъчва останалите си творения.
Не удостоих това богохулство с отговор.
Изглежда, Конфуций бе единственият китаец, който никак не се интересуваше от света на призраците, демоните и духовете. Човек оставаше с впечатлението, че не вярва в тях. Няколко пъти го попитах за това, но не получих задоволителен отговор.
Спомням си, че точно когато се мъчех да откача змиорката от въдицата, рекох:
— Какво ще кажеш за умрелите? Къде живеят те? Има ли съд за тях? Възкръсват ли? Или пък се раждат отново? — Змиорката така се извиваше, че беше невъзможно да извадя кукичката от устата й. — Все пак би трябвало да има някакво достойнство, което ще бъде възнаградено на небето. Ако няма, тогава защо…
— Я ми дай аз да откача рибата — прекъсна ме Учителят и със сръчно движение подхвърли змиорката от въдицата в кошчето. После изтри ръцете си в тревата и отново се обърна към мен: — Добре ли познаваш живота?
— Не съм сигурен дали разбирам какво точно ме питаш. Познавам собствения си живот. Пътувал съм из чужди земи, срещал съм най-различни хора…
— Но не си видял всички племена, всички хора, нали?
— Разбира се, че не съм.
— Тогава, почетни гостенино, щом като още не разбираш живота, как можеш да разбереш смъртта?
— Ти разбираш ли живота, Учителю?
— Естествено, не. Знам някои неща. Обичам да уча. Мъчех се да проумея този свят. Изслушвах всички. Отделих настрана онова, което изглежда съмнително, а към останалото подхождах предпазливо.
— Вярваш ли в божественото откровение?
— А какво разбираш под божествено откровение? Разказах му за онова време — когато чух гласа на Премъдрия господ. Описах му прозрението на Питагор, просветлението на Буда, мистичните преживявания на нашите маги — породени от хаомата, разбира се, но все пак истински видения. Старецът слушаше и се усмихваше. Поне така ми се струваше: връхчетата на двата му предни зъба винаги стърчаха навън, поради което лицето му обикновено изразяваше лека насмешка.
Когато свърших, Конфуций изтегли въдицата от водата и старателно я прибра. И аз направих същото, само че не толкова старателно. За миг си помислих, че е забравил за какво говорим. Но когато се изправи — с малко помощ от моя страна, тъй като го боляха ставите, — Учителят съвсем ненадейно каза:
— Слушал съм много истории, подобни на тези, които току-що ми разправи, и те силно ме вълнуваха. До такава степен, че накрая не ми оставаше нищо друго, освен да се заема с медитация. Един ден не ядох, после цяла нощ не спах. Съсредоточих се напълно. И какво мислиш стана?
За пръв път се обърна към мен без официалното „почетни гостенино“. Беше ме приел.
— Не знам, Учителю.
— Нищо. Абсолютно нищо. Умът ми бе съвършено празен. Не видях нищо. Не разбрах нищо. Ето защо мисля, че е по-добре човек да изучава осезаемите неща в осезаемия свят.