Сътворението

— Помъчих се да го успокоя — казах аз. — Но баронът едва ли гледа на мен много сериозно.

— Не се знае. Ти идеш отвън.

— А кога мислиш, че ще мога да се прибера… там вътре?

Въпреки че дните ми в тази очарователна, макар и малко опасна страна бяха изпълнени с приятни преживявания, често ме измъчваше самота. И днес ясно си спомням какво особено усещане ме обзе една есенна сутрин. Първото момиче ме бе помолило да отида на пазара рано сутринта, за да огледам два скъпи фазана. Спомням си, че утрото бе много студено. Въздухът все още бе напоен с нощната мъгла. Спомням си, че самият пазар беше — и сигурно си остава — приказен. Нощем фургони и каруци с продукти се стичат в града. После изящно подреждат зеленчуците и ядивните корени не според цената, а според цвета, размера и красотата им. В кръгли бъчви държат жива риба — сладководна и морска — както и октоподи, скариди и раци. Продават се екзотични и скъпи деликатеси: мечи лапи, желирани птичи гнезда, хриле от акула, паунов черен дроб, заровени яйца от времето на Жълтия император.

Щом слънцето се покаже над пазара и мъглата започне да се вдига, търговията навлиза в разгара си. Гледката е наистина прелестна. Когато отивах там, изпитвах радост, бях щастлив, сякаш съм част от нея. Но тази сутрин, докато стоях пред ракитените кафези, пълни със златисточервени фазани, изведнъж ме обзе самота. Никога не се бях чувствувал толкова далеч от истинския свят. Стоях там, сред хора от чужда раса, чийто език едва разбирах, чиято култура бе съвсем различна от всичко, което познавам. Ако наистина съществуват арийският Дом на дедите или царството на Хадес, убеден съм, че в това пред. дверие на ада човек ще изпита същото вълнение, което изпитвах тогава, докато гледах фазаните с премрежени от сълзи очи. Спомних си онзи пасаж от Омир, в който ду. хът на Ахил тъгува по предишния си живот под слънцето, което никога вече няма да види. В този миг бих предпочел да бъда овчар в планините зад Суза вместо син на небето. Рядко изпадах в подобни състояния на слабост, но болката, която изпитвах в такива мигове, бе много мъчителна. Все още ми се случва да сънувам, че съм на пазара, заобиколен от жълти хора. Опитвам се да избягам, но пътят ми е препречен от кафези с фазани. Фан Чъ ме успокои:

— Ще тръгнем заедно. Скоро. Тази идея допада на барона, в което няма нищо чудно. Та аз открих път до Индия, най-вероятно стария „копринен път“, за който сме чували. Можем да тръгнем още утре, само че…

— Няма пари, така ли? Фан Чъ кимна.

— Положението е по-сериозно, отколкото мислиш. Хазната на Чъ е празна. А херцогската хазна е винаги празна.

— А Мън и Шу?

— И те са зле. Миналогодишната реколта беше лоша. Войната бе катастрофално скъпа, а не спечелихме нищо освен Лан, най-бедния град в Гей.

— Казваш, че тук няма банкери. Но сигурно има богати търговци, които може би ще пожелаят да дадат заем на държавата.