Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
В пътя си надолу из урвата преминахме през един трап. Отведнъж момчетата, които държаха дясното крило, втурнаха се на едно място около една дебела хралупа, гдето си натискаха главите като овце на кърмило. Виждаше се, че това събирание бе интересно, и ние проводихме няколко души да видят в що се състои работата (понеже мястото беше малко настрана). Който пълномощник отидеше обаче да изпитва причините, и той се залепяше около хралупата, като пчела на медяна пита, без да донесе нужния отговор. Най-после отидохме ние двама с Албрехта и с още един далматинец да видим в що се състои работата. С големи мъки едвам можахме да изскубнем няколко от събравшите се, които опъвахме изотзад за абите. Можете да си представите като каква беше картината, когато събравшите си дигнаха глава нагоре и ние видяхме, че на всичките лицата бяха побелели и устата им напълнени така, щото и не можеха да говорят. Работата се състоеше в това: в поменатата букова хралупа имало брашно, в два кожени тъгарчука, които момчетата случайно намерили, и от глад почнали да ядат брашното с шепа, един през друг, без да съобщат за това и на войводата. Докато турим ръка на това като от бога проводено богатство, ние бяхме принудени да употребим сила. Само една част можахме да отървем от намереното брашно, защото повечето беше изпоядено и попиляно на земята.
Това брашно по всяка вероятност беше оставено от някои башибозуци, да си месят хляб в гората, понеже селото им е било далеч. За наше щастие, то беше и посолено. От друга страна, ние се боехме да не би да е турено вътре отрова и нарочно оставено за нас. Когато отец Кирил забележи за това на момчетата, които го бяха намерили и яли, т.е. че те трябва да бъдат малко предпазливи, всичките отговориха едногласно, че и да са видели с очите си лицето, което туря отровата, пак ще да ядат, па стане, щото ще.
— Гладът е по-страшен от отровата, дядо попе — прибави едно калугерче, което следваше да тъпче в устата си кукурузеното брашно.
Късно вечерта, когато бяхме слезли вече в друга една река, случайно излязоха напредя ни трима души българи, с бели полушопски дрехи, каквито не носят в Тракия. Техните плетени коси, големите им калпаци, които имаха форма на маматарки гъби, не ни обещаваха никакво добро и не вдъхваха доверие, понеже ни напомняха софийските и орханийски шопи, верни приятели на турците. Последното предавание на врачанския апостол, Славков, бе още в памятта ни. Както и да е, но тия бяха за нас небесни ангели, тия бяха първите, човешки лица, които ние видяхме в Стара планина след 4–5 деня. Първото питание, което ние им отправихме, беше: „Имате ли хляб? От кое село сте и где се намираме ние?“ Първото питание тия не удовлетвориха, защото, като вечерно време, хлябът им се беше довършил. При всичко това момчетата не можаха да се стърпят да не им претърсят торбичките, но — нищо. На втория въпрос тия отговориха, че са от българското село Липян, което се намирало на половин час разстояние от мястото, гдето се намирахме. По-нататък имало друго едно село, което се казвало Бросен. Тия българи се връщаха откъде Златица, гдето бяха ходили да водят с конете си башибозуци. За много неща ние ги запитвахме, но тия не бяха в състояние да ни отговорят, едно, по своята дебела простота, а друго, от шопски инат може би. На въпрос, колко часа има до Тетевен, тия подигнаха рамене и отговориха, че не знаят какво ще да каже час.
— Ние сме хора кърджии, кой ти знае от такива работи — говореха тия.
— С такива говеда ще имаме работа оттук нататък — забележи Бенковски. — Няма вече тракийците.
Докато тяхна милост ни се оплакваха, че много лошави времена настанали както за тях самите, така и за добитъко, че масълцето, от което друга година вземали по някоя пара и друга, сега се пържело в тигана за гостите башибозуци, ние им предложихме да ни донесат по малко хляб през нощта на някое определено място и да ни покажат пътя към Тетевен, за което ще да им заплатим твърде богато. Те отказаха на това наше предложение с разни причини и извинения, при всичко че един изпомежду им попита с половин уста: „А че до колко мислите да ни заплатите?“ — но като видя намръщените лица на останалите си другари, не повтори вече патриотическото си питание.