Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
— Оставете ме, братя, ако сте хора разумни и християни! — говореше той. — За вас, които сте си турили главите в торби, може да няма никаква опасност, но аз съм човек с една къща деца…
На въпроса, що има в Тетевен, в Троян, па и в Търново, въстанали ли са българите, какво се слуша въобще, бае Станчо ни отговори с треперящ глас следующото:
— В Тетевен има 2000 души турска редовна войска и башибозуци, които обикалят всекидневно из гората и се канят да ни колят. Никой не може да се подаде из селото навън… Аз съм излязъл, придружен от двама цигани, които ме чакат там под дървото. Оставете ме да си отида, ако сте християни; бягайте и вие, накъде ви видят очите, докато не ви са подушили!…
Тия думи додето изговори, бай Станчо опита се няколко пъти да се отдели от нас, но ние успявахме да го задържиме. Тонът, с който той произнесе всичко гореказано, и въобще виражението на лицето му можаха да произведат между дружината твърде поразително впечатление. От една страна, надеждата ни за Велико Търново, а, от друга, че в селото има до 2000 души турци, които обикаляли всеки ден по гората, разбиваха вече окончателно и последните ни силици. Страшна гламатевица се дигна измежду дружината, която се увери вече, че пропастта зее напредя ни, че никакво спасение, накъдето и да отидеме, няма за нас. Всеки по своему изказваше своите чувствителни болки. Едни си хвърляха оръжията на земята, други опустосваха часа и минутата, в която са станали бунтовници, трети си оплакваха дните, че ще да се пропадисат млади и зелени, на четвърти се просълзиха очите и така нататък. Нямаше вече войвода, нямаше никакъв ред и команда, страшният бич — гладът — заплашваше съществуванието всекиму. Пред вид на това развълнувано море Бенковски не си направи даже труда да примири момчетата. И той, кактс всинца, сбърка вече конците, не знаеше кой край да хване. Измежду дружината ходеха следующите мнения, които после малко трябваше да станат на решение. Най-напред далматинците потеглиха крак и изказаха желание да се отделят от четата, т.е. да я оставят. Те говореха, че от всичко видено и изпатено досега из планината и на основание на думите, казани от бае Станча, че наникъде из България няма въстание, съвсем напусто ще да бъде да ходят да се скитат гладни, изложени на нечути мъки и неволи. Заради това, понеже бяха снабдени с австрийски паспорти, намислили да отидат в Тетевен и там да се предадат на турския командантин, като кажат, че въстаниците, т.е. ние, насилствено сме ги подбрали със себе си от беловската станция.
С далматинците заедно поискаха и някои от нашите момчета така също да се предадат, като повтаряха да говорят, че предпочитат сто пъти да повиснат на въжето и да издъхнат за две минути, отколкото да се борят с глада цели часове и дни. Това, разбира се, че не идеше на политиката на далматинците, които и отказаха да тръгнат с нашите момчета. Трети казваха, че искат да се върнат в Тракия, да умрат поне до гърба на своите родители; четвърти изказваха желание, че не са в състояние да се помръднат от местата си по причина на слабост, и т.н. Само ние двама с Бенковски оставахме посред развълнуваната дружина и не бяхме изказали още своето мнение, какво именно трябва да правим. Ни едно от решенията на дружината не идеше на нашата сметка. Да се върнем назад в Тракия заедно с ония, които искаха да сторят това, беше съвсем безполезно, защото знаехме като какво добро ни очаква, а главното, че в кое село и дом ще да потърсим прибежище; да отидем заедно с далматинците в Тетевен за предавание, това бе немислимо; да набийме непроходимата планина, на която само видът вселяваше на човека страх и трепет — така също бе невъзможно. Трябва да имаше човек орлово крило, да подхвръкне нависоко над планинските върхове, да кацне в полето, па там вече да води борба за съществувание… Въпросът за разпръсвание на нашата дружина беше узрял вече в продължение на няколко деня. Той можеше да се крепи още два-три деня най-много. Появяванието на бае Станча, неговото решително слово и сълзите му капнаха като мехлем върху изгладнелите и измъчените сърца, ускориха анархията в редовете на дружината.
Оттеглихме се двамата с войводата малко настрана в краището и след разни предположения и решавания дойдохме накъсо до следующите заключения: понеже се разбра вече, че никъде не е имало въстание освен в нашия IV окръг, и понеже се уверихме вече в петодневното си пътувание, че турците са взели най-строгите мерки, за да ни избият до крак, то да се простим вече с дружината, която и така е решила да ни остави, и да си вземем двама очите за към границите на Сърбия или Румъния, па щото даде вече бог. Само двама решихме ние да тръгнем, защото по-лесно можем да се укриеме и нахраниме. Но преди да сторим това, добре щеше да е, ако намерехме сгоден случай да останем в някоя пещеря и там да се похраним няколко деня, за да си посъвземем силите, от една страна, а, от друга — да поутихне малко работата, т.е. дордето престанат турците да ни преследват така ожесточено.