Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
III
В тая критическа минута, в това ужасно положение, в тая несъкрушима борба с дивата природа и с взискателния стомах ние чухме глас като от небето, глас ангелски! Можете ли да си въобразите вие, читатели, че ние чухме гласа на спасителя? Тоя глас бе на овчари, на тучени звънци и на ерета, които врещяха там наблизо из мъглата, малко по-нагоре!… Мисля, че не е нужно да разправям надълго и широко като какво действие и впечатление произведе това ненадейно щастие на нас. Доволно ще да бъде да спомена само, че от три деня, откакто бяхме нагазили майка Стара планина, чак сега ние чувахме гласът на местни хора (изключава се потерята), каквито, освен че щяха да ни нахранят, с овчарско гостолюбие, щяха да ни кажат още где се намираме. При първото дрънвание още на ясногласия звънец цялата събрана дружина, без никакво, по-нататъшно двоумение или дълго съвещание помежду си, понеже всеки вече от нас знаеше своята длъжност, да хване най-напред овчаря, а после овцата му — всичките ни полуотчаяни и заспали другари, т.е. всинца, скочихме на крака и вкупом се затекохме из мъглата по гласа на звънците. Вървехме ние все към една посока, наредени един до други, за да завземем по-голямо място, щото да хванем и овчаря, от когото имахме голяма нужда и който лесно можеше да избяга от появяванието на толкова непознати хора. Вървим ние без ни най-малко предпазвание, понеже нямаше защо да се боим от един овчар, който, по всяка вероятност, трябваше да бъде наш българин, а звънците и гласът на еретата не се чува вече. Всеки се спрял на едно място и се ослушва да чуе втори път ангелския глас.
— Ние си бълнуваме само, никакви овце няма тука — обадиха се някои от дружината, които бяха си съставили вече мнение, че по Стара планина е невъзможно да се намери друга жива душа освен нас.
Няколко души махнаха с ръка на творящия да не Дърдори и всички си наостриха слуха, като се оглеждаха в същото време и на четири страни няма ли да зярнат желаемите предмети. Нашето съмнение не закъсня да изчезне обаче окончателно: малко настрана из букака изново издрънча тученото звънче и овчарят изсвири, както се подсвирва на овце, а после произнесе и следующите думи на чисто местно българско наречие:
— Пусти да останете!… Толкова берекет тая година, пак не можете да се напасете… Ръй, ха! — прибави той.
— Дръжте, тука долу са овците! — извикахме ние и всеки полетя към речения букак, който ни се представляваше на очите като куп колосални канари (а може би и да бяха канари, а нам се виждаше да е гора през мъглата).
Щом наближихме до тия съмнителни предмети на десятина крачки: „Вурун“ — изреваха отчаяно няколко гърла и куршумите на 15–20, а може би и повече пушки писнаха из въздуха!… „Тутун, басън!“ — повториха невинните овчари и куршумите им цепеха напреде ни тревата. Доколкото можа да си припомня сега, останало ми е в памятта, че пет-шест души от другарите ни, които вървяха наоколо ми, клюмнаха на земята, прегънати на два ката, като откосен клас на нивата! Няколко глухи изпъшквания: „Ох, майчице!“ — и нищо повече. Аз не съм в състояние да разкажа на читателите ни числото на потерята, ни историята на тяхното появявание тука на това място, ни пък числото и имената на падналите от нашата дружина момчета. Нека немилостивата мъгла отговаря за всичко това. Ние се разбягахме кой накъдето види, пръснати из мъглата като яребици… Оставихме зад гърба си верни другари, с които деляхме скръб и щастие преди няколко минути, с които мечтаехме за едно, за друго! Валяха се тия из своята гореща още кръв и очакваха в последните си минути неприятеля, за да ги разсече със своя ятаган… А пушките следваха да пукат из мъглата. Още по-ужасно беше и това, че дирята на нашите изнемощяли другари, за които казах по-горе, че не бяха изпънали още из урвата, се прекъса. Тия се бяха върнали назад по всяка вероятност, щом са чули изпукванието на тайнствените пушки, и по тоя начин губехме се един от други веднъж завсякога. Ах, тая мъгла! Тя ни убиваше съвършено, много повече, отколкото башибозушките куршуми; тя ни бъркаше да не можем да отидем да потърсим своите другари, да им отдадем последните си длъжности… Не беше такова положението на неприятелите. Тия познаваха местността като бащина си двор.
Ние бягахме един през друг и без да знаеме накъде, без да сме уверени, че не отиваме да се заврем в самите неприятелски позиции. Бягахме ние без всякакво направление, не знаехме дали на изток, или на запад отиваме. Щикът на неприятеля в окото да ръгнеше човека, пак бе невъзможно да се види. Не беше чудно, че в бяганието си ние отиваме, гдето не трябваше.