Записки по българските въстания

Нищо друго не се чуваше в убийствения нощен мрак освен пъшкание, охкание, проклинание на всичко, щото е мило и свято на човека, но в други времена, така щото гората, през която вървехме, представляваше болница… Възможно ли е, щото от подобно ужасяющо положение да си остане човек непоколебан с първата своя вяра, надежда и убеждение? Ако учените глави, които строят своите святи убеждения и понятия по съчиненията на различни описатели; ако тяхна милост изменяват тия свои святини по няколко пъти в годината без принуждението на башибозушкия ятаган, без мъгла, глад и пр., то колко в по-голям размер трябваше да стане поколебанието между нас, между хора, които се бяха учили на панакида и на Рибния буквар?

После полунощ ние достигнахме до такава една урва, която приличаше на селска камина. Въртехме нагоре, сукахме надолу, а урвата си пак урва, навсякъдз блещи със своята дива природа, със своята непроходима стръмнина. На едно място тя бе вглъбната като нощови, което място бе голо, без гора, изпълнено само с дребни бели камъчки, които бяха подпрени едно от друго като насипан ориз в бакалското чекмедже. Краят на тия нощови се не виждаше. Чуваше се само бучението на реката долу, в долината. Според безапелационната заповед на водача ни, който беше за всинца ни и господ, и войвода, и всичко, трябваше да се спуснем през тая каменлива урва, която, била единствено място за преминувание. Покорихме се. Мисълта, че подиря ни иде потеря, не оставаше място за възражение. Най-напред нагази в дребнавите камъци водачът ни. С един крак стъпи той в тях, а до стотина камъци се юрнаха надолу като орехи. Ние го последвахме заедно с конете си. Много от тях виреха глава, опъваха се и най-после нагазваха. На някои се скъсваха юларите и тия самите хукваха да бягат през гората, понеже виждаха, че няма що да чакат от гладните си господари. До едно място ние вървехме, кой по крака, кой по ръце, а от по-после я обърнахме на хързалка, с която повече печелехме. Искам да кажа, че ние сядахме по камъците (както казах тия бяха твърде дребни — като орехи) н се пущахме надолу, като на хързулка. Страшна врява се дигна в тихата нощ от тая система на пътувание. Ние се придружавахме в пътуванието си от няколко стотина камъчета, които брънчаха наоколо ни като рой и ни поздравляваха по гърба и главите… Като търколен боклук ние се събрахме след няколко минути около малката речица, която подскачаше от камък на камък с балканска бързина. Кой както довтаса, така си и остана на мястото, като че да бяхме се съборили от небето. Никой се не наведе да пийне поне водица от бистрата като сълза балканска река, всички онемяха от един път или, по-добре, търкулнаха се, та заспаха като упоени.