Записки по българските въстания

Трябва да ви кажа и това, че освен качеството на конското месо, което само по себе си бе в състояние да произведе потърсвание, способствуваха още и тия две обстоятелства, че ние ядяхме това месо без хляб и сол.

Осъмнахме живо и здраво. Макар и да имаше още мнозина, които не бяха дошли в себе си от беззаконното пирувание, всички се принудиха да се стегнат за дълга пътя. Впуснахме се пак из същата долина към реката по урвата, на която края един ден ставаше, как търсим. Времето, наместо да се оправи, от ден на ден ставаше по-сърдито: дъждът следваше да си вали, а мъглата, която ни най-много пречеше да не знаеме где се намираме и накъде отиваме и която изяде главите на няколко другари, никакви признаци не показваше, че има намерение да се дига. До десятина най-много пушки можеха да се намерят, които да хванат огън с първо цъквание. Останалите бяха измокрени още от времето на Еледжик и не само от искрата на кремъка не можеха да се запалят, но и в керемидарска пещ да се хвърлеха, пак щяха да си останат мирни. Същата участ бе постигнала и сиромашкото ни джепане. В състояние ли е една турска чакмаклия да остане здрава срещу десетодневния дъжд? Краката се преобърнали на хайвер, тялото се умирисало на мокрота и изпарение — в състояние ли си да се грижиш и за оръжие, възможно ли бе да се запази книжен фишек?

И така, ние пъплехме като метиляви овци по урвата с такава медленост, като че придружавахме погребална процесия. Тоя ден бе четвъртък, 6 май. Целия ден така мъртвешки се влякохме ние из урвата, из тая бездънна пустиня, без да можем да излезем още из дола. На всеки десятина-двайсет крачки трябваше да се спираме на почивка, защото отмалелите крака се прегъваха като восъчена свещ, отказваха се тия да служат. Имаше помежду ни и такива, които съвсем бяха се разстроили и отслабнали, повече от повръщанието, така щото едвам можеха да пристъпят с помощта на други, кокто ги държеха под мишниците, дордето изминат лошавите места. Тежко ни и горко! Няма нужда да ви разказвам, че конете тъдява нищо не чинеха; два деня ставаше, откакто не бяхме ги яздили. В числото на болните братя се намираше и сам докторът на четата Васил Соколски. Часът къде девят вечерта момчетата, по-силните, които вървяха напред, извикаха: „Поляна, поляна!“ — като че бяхме влезли в Америка. И действително нашият крак стъпваше вече на бозалък (който расте само в припеците), гората се свършваше, захващаше се равнина, ако не и толкова плоската. Из вътрешността на поляната ние не можахме още да отидем, защото другарите ни, от половината повечето, се намираха още сред урвата. Тук ние трябваше да чакаме тяхното пристигание поне един час и половина. Те капеха като круши един по един, попотеяи и разхлкхтени.