Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
— Какво правиш?
— Проверявам си нещата.
— Защо?
— Мисля, че си забравих четката за зъби.
— Е, и?
— Няма да мога да си мия зъбите.
— Арби… има ли някакво значение?
— Но аз винаги си мия зъбите.
— Бъди храбър… — каза Кели. — Живей по-нормално.
Арби въздъхна.
— Може би доктор Торн е донесъл някоя и друга в повече.
Върна се и седна на канапето до Кели. Тя скръсти ръце на гърдите си и поклати глава.
— Няма ли десерт?
— Нищо. Няма дори кисело мляко. Възрастни! Никога не планират нещата както трябва.
— Да, така си е.
Арби изпусна една прозявка. Беше топло. Доспа му се. През дванайсетте часа, прекарани в шкафа, почти не бе мигнал. Изведнъж се почувства уморен.
Вдигна очи към Кели и видя, че и тя се прозява.
— Искаш ли да излезем вън? — попита тя. — Ще се разсъним.
— По-добре да чакаме вътре — поклати глава Арби.
— Ако остана тук, ще заспя.
Той сви рамене. Дрямката го оборваше бързо. Отиде в другото отделение и се изтегна на леглото до прозореца. Кели го последва.
— Аз няма да заспя — каза тя.
— Добре, Кели. — Клепачите му бяха станали тежки. Разбра, че няма да успее да ги задържи отворени.
— Но… — добави тя — може би няма да е зле, ако полегна за минутка.
Видя я как ляга на леглото от другата страна, после затвори очи и веднага заспа. Засънува, че е още в самолета — усещаше леките вибрации, чуваше рева на моторите. Спеше съвсем леко и в един момент се събуди, убеден, че караваната наистина вибрира и че наистина през прозореца долита някакъв рев. Заспа отново почти веднага и този път засънува динозаври, динозаврите на Кели — имаше две животни, толкова огромни, че през прозореца на караваната се виждаха само масивните им люспести крака. В съня му второто животно спря, наведе се и голямата му глава надникна любопитно през прозореца. Арби си даде сметка, че това е тиранозавър рекс — огромните челюсти помръдваха, белите зъби блестяха на слънцето… В съня си наблюдаваше всичко това съвсем спокойно, продължаваше да спи.
Вътрешността
Голямата двукрила и люлееща се врата водеше към полутъмно фоайе. Стъклата й бяха изподраскани и мръсни, а хромираните дръжки — разядени от корозия. Съвсем ясно обаче личеше, че прахолякът, сухите листа и боклуците отпред бяха разчистени в две полудъги.
— Някой е отварял съвсем скоро — отбеляза Еди.
— Да — кимна Торн. — Някой с боти „Азоло“. — Отвори вратата и добави: — Моля, заповядайте.
Влязоха в сградата. Въздухът вътре беше горещ, застоял и неподвижен. Фоайето им се стори тясно и семпло. Бюрото на портиера, някога покрито със сива тъкан, сега бе покрито с нещо тъмно, напомнящо мъх. Зад него, на стената, с хромирани букви бе написано: „Ние творим бъдещето“, но думите бяха почти скрити зад плетеница от лиани. Килимът бе мухлясал. Вдясно видяха чакалня с малка масичка и две канапета. Едното от тях беше покрито с мухъл. Другото — покрито с найлонов калъф. До него видяха остатъците от зелената раница на Левин, разкъсани на няколко места. Върху масичката имаше две празни бутилки от минерална вода, сателитен телефон, чифт смачкани и кални къси панталони, няколко разкъсани опаковки от сладки. Когато приближиха, една светлозелена змия изпълзя отнякъде и бързо изчезна.
— Значи това е сграда на „ИнДжен“? — попита Торн, когато видя надписа.
— Несъмнено — отговори Малкълм.
Еди се наведе над раницата на Левин и прокара пръсти по шевовете. Отвътре изскочи голям плъх.
— Боже!
Плъхът избяга с цвърчене. Еди надникна в раницата предпазливо и каза:
— Не мисля, че някой би изял останалите сладки. — Кимна към панталоните и попита: — Получаваш ли сигнал от тези?
В някои от дрехите слагаха микросензори.
— Не — отговори Торн и раздвижи ръчния си монитор. — Имам сигнал, но… струва ми се, че идва оттам.
Посочи няколкото метални врати зад бюрото за портиера, през които се влизаше в сградата. Някой ги бе заключил с катинари, но сега те бяха счупени и се търкаляха на пода.
— Да идем да го намерим — предложи Еди и тръгна към вратите.
— Каква беше тази змия?
— Не знам.
— Отровна ли беше?
— Не знам.
Вратата се отвори с пронизително скърцане. Попаднаха в гол коридор. От едната му страна имаше изпочупени прозорци, а подът беше осеян със сухи листа и боклуци. Стените бяха мръсни, на няколко места под тях тъмнееха петна, сякаш от кръв. Срещу прозорците имаше няколко врати. Нито една от тях не беше заключена.