Похищението на Ани Торн [bg]

Аз не сънувам.

Аз имам кошмари.

Обичайно алкохолът ми помага срещу тях.

Не и тази вечер.

Изкачвам стълбището в къщата, където съм отрасъл. Само че — знаете как е в сънищата — къщата не е съвсем същата. Стъпалата са по-тесни, по-стръмни и се вият в спирала. От мрака под мен се носят пъплещи, потракващи шумове. В дъното плават сенки. Над мен се чува друг звук. Остър, ужасяващ вой, като от ранено животно, примесен с викове: Аби Очичките, Аби Очичките. Целуни момчетата и ги накарай да плачат.

Не искам да отивам по-нагоре, но нямам избор. Всеки път, щом се обърна назад в мрака, виждам, че още няколко стъпала са изчезнали. Сенките се прокрадват, също като студа, и вече ме настигат.

Затова продължавам, а стълбището се вие безкрайно пред мен, докато изведнъж не се озовавам на площадка. Поглеждам през рамо. Стълбите вече ги няма. Сенките са дошли и са ги погълнали. Сега се въртят и стрелкат неспокойно в самите ми нозе.

Намирам се пред три врати, всичките затворени. Бутвам първата. Баща ми е вътре и седи на леглото. Всъщност „седи“ не е точната дума. Той е клюмнал като марионетка с прерязани конци. Главата му лежи на рамото, сякаш си е взела почивка от мирските грижи и тревоги. Лъскави сухожилия и червеникави останки от мускули едва я придържат към тялото. При удара на колата в дървото остър къс от предното стъкло почти го е гилотинирал.

Той отваря уста и издава странен, хриптящ звук. Трябва ми секунда да осъзная, че това е името ми: „Джо-о-ооо“. Опитва се да стане, но аз бързо захлопвам вратата. С разтуптяно сърце и омекнали колене отивам към следващата. Знам, че зад нея ме чака нещо още по-лошо. Но точно като герой от филм на ужасите, съм принуден да я отворя.

Натискам бравата и отстъпвам крачка назад. Помещението е пълно с едри, синкави мухи, които се вдигат с жужене на плътен облак. Някъде сред тях се очертават две фигури. Джулия и Бен. Поне решавам, че трябва да са те. Трудно е да се каже, защото главата на Джулия почти липсва, а Бен няма лице. Само червеникаво-бяло месиво от плът, кръв и хрущяли.

Двамата стоят като сенчести фантоми сред мухите, докато не си давам сметка, че… самите те са направени от мухи. Пред потресения ми взор се разпадат и се устремяват към мен. Едва успявам да затворя вратата навреме и чувам как обезумелите ята насекоми се блъскат в дървото.

Събуди се, мисля си. Събуди се, събуди се, събуди се. Но подсъзнанието отказва да ме пусне толкова лесно. Остава последното помещение. Бавно открехвам и пристъпвам вътре. То е празно, като се изключи едно легло и Аби Очичките. Тя лежи по средата му, със затворени клепки. Вземам я на ръце. Очите ѝ се отварят, а розовите пластмасови устни се извиват в усмивка: Тя е зад теб.