Пророчество
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пророчество». Краткое содержание книги:
Пророчеството му гласи, че в живота на неговия внук ще има пет ужасни дни — пет дати, изпълнени със страховити събития, за които Джими трябва да се подготви.
Според Руди последните слова на стареца са само несвързано бръщолевене на умиращ. Ала когато разбира, че Джоузеф е предрекъл с точност до секунди не само часа, в който ще се роди внукът му, но и физическия дефект на бебето, предсказанието смразява кръвта му.
Какви кошмарни събития очакват Джими Ток? Какви предизвикателства трябва да преодолее?
С всяка следваща стъпка той все повече се приближава към зловещата си участ. Защото истината за това кой е самият той и какво ще му се случи през петте фатални дни, надминава всички очаквания…
— Какъв е средният брой на мухите, които лапваш за ден, така като си стоиш със зяпнала уста?
Изглежда, вече аз бях интересният, Лайнъл беше забравен, сякаш да убиеш библиотекар е все едно да стъпиш върху мравка. Чух се как с изпълнен с гняв глас питам:
— Какво ти беше направил?
— Кой?
Ако си мислите, че недоумението му беше някаква игра, блестящо изпълнение на мъжага, демонстрация на жестокостта му, уверявам ви — грешите. За него нямаше връзка между въпроса ми и човека, който току-що беше убил. Думата „луд“ съвсем не го описваше, но за прилагателно, с което да започна, беше добре.
Изненадан, че в гласа ми все още не се прокрадва страх, а само гняв, казах:
— Лайнъл. Той беше добър човек, внимателен.
— А, този.
— Лайнъл Дейвис. Имаше си име, нали се сещаш? Имаше живот, приятели, беше някой.
Изключително озадачен, усмивката му се изкриви и той каза:
— Не беше ли просто библиотекар?
— Ти, побъркан кучи сине…
Усмивката му се скова, лицето му пребледня и се втвърди, сякаш кожата му се превръщаше в пластмасова маска. Вдигна пистолета, насочи го към гърдите ми и с невероятна сериозност каза:
— Да не си посмял да обиждаш майка ми.
Забележката за грубия ми език, толкова далеч от лекотата, с която извърши убийство, ми се стори като черен хумор. Ако се бях разсмял, било то и от напрежение, той щеше да ме застреля.
Стоейки срещу дулото на пистолета, по коридорите на съзнанието ми се промъкна страх, но аз не му дадох ключове за всички стаи.
По-рано, на улицата, мисълта за снайперист ме беше сковала от страх. Сега осъзнавах, че не ме беше страх от снайперист, скрит някъде горе. Бях се вцепенил, защото не знаех дали наистина е там, или смъртната заплаха дебнеше от хиляди други места. Когато опасността може да бъде усетена, но не може да бъде идентифицирана, тогава всеки и всичко буди безпокойство и целият свят е враждебен.
Страхът от неизвестното е страх в най-чист вид, с най-голям заряд. Вече знаех кой е врагът ми. Въпреки че приличаше на социопат, способен на всякакви зверства, чувствах облекчение, защото видях лицето му. Всички възможни опасности бяха сведени до тази единствена и истинска опасност. Изразът на лицето му поомекна. Свали пистолета.
Имайки предвид, че бяхме на разстояние около пет метра един от друг, не посмях да му се нахвърля. Успях само да повторя:
— Какво ти беше виновен?
Той се усмихна и сви рамене.
— Нямаше да го застрелям, ако ти не беше дошъл.
Като бавно въртяща се бургия, болката от смъртта на Лайнъл се забиваше все по-дълбоко в мен. Гласът ми трепереше от мъка, не от уплаха:
— За какво говориш?
— Аз съм един и не мога да се справя с двама заложници. Той беше тук сам. Помощникът му е болен и отсъства. Нямаше никакви посетители. Той щеше да заключи вратата, но тогава влезе ти.
— Не ми казвай, че аз съм виновен.
— О, не, съвсем не — увери ме той, загрижен за чувствата ми. — Не си виновен. Това беше просто от онези неща.
— Просто от онези неща — повторих с някакво удивление, неспособен да разбера разум, толкова безразличен към убийство.
— Можех да застрелям теб — каза той, — ама нали преди това те срещнах на улицата и знаех, че ще си по-интересна компания от скучен стар библиотекар.
— За какво ти е заложник?
— В случай, че нещо се обърка.
— Какво нещо?
— Ще разбереш.
Спортното му палто беше стилно скроено. От голям външен джоб той извади белезници.
— Ще ти ги хвърля.
— Не ги искам.
Той се усмихна.
— С теб ще е забавно. Дръж! Заключи едната на дясната си китка. После легни на пода с ръце на гърба и аз ще довърша.
Той хвърли белезниците и аз подскочих встрани. Издрънчаха в една маса за четене и хлопнаха на земята. Пак насочи пистолета към мен. Това беше вече втората ми среща с дулото, но не мисля, че бях по-спокоен.
Никога не бях докосвал пистолет, камо ли да стрелям. В професия като моята на оръжие прилича само ножът за торти. Хайде, да кажем, и точилката. Така или иначе, ние, лекарите, нямаме навика да носим точилки в кобур на рамо и ето, затова сме безпомощни в ситуации като тази.
— Вдигни ги, мечо.
Мечо. Той беше почти колкото мен.
— Вдигни ги или ще те пратя при Лайнъл, и ще почакам докато влезе следващият заложник.
Бях използвал мъката и яда си, за да потисна паниката. Страхът можеше да ме направи слаб и да ме провали, но сега осъзнавах, че безстрашието можеше да ме убие.
Мъдро отстъпих на пъзльото в мен, наведох се, взех белезниците и стиснах едната стоманена халка около дясната си китка. Той грабна връзка ключове от бюрото на библиотекаря и каза: