Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— Младостта трябва да е само в очите на страничния наблюдател — рече той, сякаш отново четеше мислите ми. — Който и да те погледне, трябва да вижда твоята младост, твоята жизненост; но ти да се чувстваш дете е погрешно. Ти трябва да си невинна, без да си незряла.
Необяснимо защо, думите му бяха повече, отколкото можех да понеса. Исках да се разплача — не от обида, а от отчаяние. И като не знаех какво да направя, предложих да хапнем нещо.
— Много съм гладна — казах аз, като се опитах да прозвучи весело.
— Не, не си — отвърна вещо той. — Просто се опитваш да смениш темата.
Сепната от тона и думите му, аз го погледнах с ужас. Изненадата ми бързо се превърна в гняв. Не само че бях гладна, но бях също изтощена и схваната от дългото шофиране. Исках да се разкрещя и да излея върху него всичкия си гняв и безсилие, но очите му не ми позволиха да мръдна. Имаше нещо студенокръвно в тези немигащи, горящи очи; за миг си помислих, че може да ме погълне, както змия поглъща хипнотизирана, беззащитна птица.
Смесицата от гняв и страх се покачи до такава степен, че почувствах как кръвта нахлува в лицето ми. И по лекото, любопитно повдигане на веждите му знаех, че лицето ми е станало пурпурно червено. От най-ранно детство аз често страдах от ужасни пристъпи на лошо настроение. Но вместо да се опитват да ме успокояват, никой никога не ме беше спирал да се отдавам и да се наслаждавам на тези пристъпи, и аз им се отдавах, докато не ги усъвършенствах до монументални избухвания. Тези избухвания никога не биваха резултат от това, че не съм получила нещо, което съм искала да имам или да направя, а от обиди — истински или въображаеми, — нанесени на личността ми.
Обстоятелствата в този момент обаче ме накараха някак да се почувствам засрамена от навика си. Направих съзнателно усилие да се овладея, което отне почти всичките ми сили, но се успокоих.
— Ти беше с нас цял ден; ден, който сега не можеш да си спомниш — продължи Мариано Аурелиано привидно равнодушен към колебанията в настроението ми. — И през цялото време беше много общителна и отзивчива. Нещо, което беше безкрайно ценно за нас. Когато сънуваш, ти си много по-добро същество, по-привлекателна, по-достъпна. Ти ни позволи да те опознаем в голяма дълбочина.
Думите му ме хвърлиха в смут. Принудена да раста, утвърждавайки себе си както аз си знам, аз бях станала експерт по откриване на скрит смисъл в думите. Фразата „да ме опознаят в голяма дълбочина“ ме обезпокои извънредно много, особено изразът „в голяма дълбочина“. Това можеше да означава само едно нещо, сметнах аз, и веднага отхвърлих идеята като абсурдна.
Така се задълбочих в собствените си размисли, че вече изобщо не го слушах какво говори. Той продължаваше да обяснява за деня, който бях изгубила, но аз улавях само откъслечни фрази оттук — оттам. Сигурно съм го гледала тъпо и отнесено, защото той изведнъж спря да говори.
— Ти не слушаш — укори ме той строго.
— Какво сте правили с мен докато съм била в транс? — изстрелях в отговор аз.
Това не беше толкова въпрос, колкото обвинение.
Сепнах се от собствените си думи, защото това не беше обмислено изказване; думите просто сами бяха излезли от устата ми. Мариано Аурелиано беше дори още по-изненадан. Едва не се задави от пристъпа на смях, който последва шокирания израз на лицето му.
— Ние не се занимаваме с това да се възползваме от попаднали тук момиченца — увери ме той.
Не само звучеше искрено, но и изглеждаше засегнат от моето обвинение.
— Есперанса ти каза кои сме. Ние сме много сериозни хора — подчерта той и шеговито добави: — и имаме работа да вършим.
— Каква работа? — попитах войнствено аз. — Есперанса не ми каза какво искате от мен.
— Разбира се, че ти каза — отвърна ми грубо той с такава увереност, че за миг се усъмних да не би да ни е подслушвал, докато разговаряхме на двора.
Нямаше да му се размине.
— Есперанса ти каза, че ти ни беше посочена — продължи той. — И сега ние се водим от това, както ти се водиш от страха.
— Аз не се водя от нищо и от никой — изкрещях аз, като съвсем забравих, че не ми беше казал какво искат от мен.
Без ни най-малко да се впечатли от гнева ми, той каза, че Есперанса много ясно ми е обяснила, че тяхната задача била да ме отгледат оттук нататък.
— Да ме отгледате?! — изкрещях аз. — Вие сте луди. Стига ми толкова отглеждане.
Без да обръща внимание на моето избухване, той продължи с обяснението, че те са поели задачата, че връщане назад няма и че дали разбирам това или не за тях е без значение.
Гледах го втрещено, неспособна да скрия уплахата си. Никога досега не бях чувала някой да се изразява с такова властно безразличие и такава загриженост едновременно. В усилието си да прикрия своята тревога, аз се опитах да придам на гласа си смелост, която съвсем не изпитвах, когато попитах: