Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— Какво имаш предвид, като казваш, че ще ме отгледате?
— Точно това, което чуваш — отвърна той. — Заели сме се със задачата да те водим.
— Но защо? — попитах аз изплашена и любопитна едновременно. — Не виждате ли, че нямам нужда някой да ме води, че не искам…
Думите ми потънаха в радостния смях на Мариано Аурелиано.
— Разбира се, че имаш нужда някой да те води. Есперанса вече ти показа колко е безсмислен животът ти.
Предугаждайки следващия ми въпрос, той ми даде знак да мълча.
— А що се отнася до това защо ти, а не някой друг, тя ти обясни, че оставяме духът да ни посочи кого да водим. Духът ни показа, че ти си тази избраница.
— Чакайте малко, господин Аурелиано — възпротивих се аз. — Не искам да бъда груба или неблагодарна, но вие трябва да разберете, че аз не търся помощ. Не искам никой да ме води, дори и да имам нужда от напътствия. Самата мисъл за това ми е противна. Разбирате ли ме? Ясно ли се изразявам?
— Ясно се изразяваш и аз разбирам какво имаш предвид — като ехо повтори той, отстъпвайки крачка назад от вирнатия ми показалец. — Но точно защото нямаш нужда от нищо, ти си най-подходящият кандидат.
— Кандидат ли? — изкрещях аз, дошло ми до гуша от неговата настойчивост.
Огледах се да видя дали са ме чули хората, които влизаха и излизаха от кафенето.
— На какво прилича това? — продължих да крещя аз. — Ти и твоите приятели сте една шайка хаховци. Да ме оставите на мира, чуваш ли? Не ми трябвате нито вие, нито който и да било.
За моя изненада и злъчна наслада Мариано Аурелиано най-после загуби самообладание и започна да ми се кара, както правеха баща ми и братята ми. Със стегнат, напълно овладян глас, който чувахме само ние двамата, той ме обиди. Нарече ме „глупава“ и „разглезена“. А после, сякаш обиждайки ме беше набрал необходимата инерция, той каза нещо непростимо. Изкрещя, че единственото предимство, което съм имала било, че съм се родила с руса коса и сини очи в една страна, където русата коса и сините очи били желани и почитани.
— Никога не ти се е налагало да се бориш за каквото и да е — заяви той. — Колониалният манталитет на местното население в твоята страна е карал хората да се отнасят с теб, като че ли наистина заслужаваш специално отношение. Привилегията, основана само на това да имаш руса коса и сини очи, е най-глупавата привилегия, която може да съществува.
Побеснях. Не беше в характера ми да търпя обиди безропотно. Дългогодишният ми тренинг във водене на словесни схватки, получен вкъщи, и невероятно цветистите псувни, които научих по улиците на Каракас в детството си и запомних за цял живот, ми свършиха хубава работа онзи следобед. Наговорих на Мариано Аурелиано такива неща, които и до ден — днешен не мога да си простя.
Така се бях разпалила, че не съм забелязала кога плещестият индианец, който караше пикапа, се е присъединил към нас. Осъзнах неговото присъствие едва когато чух гръмкия му смях. Той и Мариано Аурелиано бяха буквално на земята, като се държаха за коремите и се превиваха от смях.
— Какво толкова смешно има? — изкрещях аз, като се обърнах към плещестия индианец.
И него започнах да обиждам.
— Каква мръсна уста има тази жена — рече той на идеален английски. — Ако ти бях баща, щях да ти измия устата със сапун.
— Теб кой те пита, задник такъв? — нахвърлих се върху него аз и в сляпа ярост го ритнах по пищяла.
Тъкмо щях да го сграбча за ръката и да го ухапя, когато Мариано Аурелиано ме хвана изотзад и ме вдигна във въздуха.
Времето спря. Падането ми беше толкова бавно, толкова недоловимо, че ми се струваше сякаш съм висяла във въздуха безкрайно дълго. Не се приземих на земята със счупени кости, както очаквах, а в ръцете на плещестия индианец. Той дори не залитна, а ме пое така, сякаш бях не по-тежка от възглавница, една четирийсет и три килограмова възглавница. Като видях дяволития блясък в очите му, бях сигурна, че отново ще ме подхвърли. Той навярно усети опасенията ми, защото се усмихна и внимателно ме постави на земята.
Изчерпала всичкия си гняв и сили, аз се облегнах на колата и заридах.
Мариано Аурелиано ме прегърна и започна да гали косата и раменете ми, също както баща ми правеше, когато бях дете.
Шептейки утешително, той ме увери, че ни най-малко не се е разстроил от мръсотиите, които му наговорих. От чувството на вина и самосъжаление аз само се разхлипах още по-силно.
Той поклати примирено глава, макар че очите му весело блестяха. После, очевидно опитвайки се да ме накара и аз да се засмея, той ми призна, че все още му е трудно да повярва, че знам, а още повече и използвам такъв мръсен език.