Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Като се качи горе да се облече за пред гостите и се погледна в огледалото; тя с радост забеляза, че е в един от хубавите си дни и че напълно владее всичките си сили, а това й бе така необходимо за предстоящото: тя чувствуваше в себе си външно спокойствие и свободна грация в движенията.
В седем и половина часа, когато току-що бе слязла в гостната, лакеят доложи: „Константин Дмитрич Левин“. Княгинята беше още в стаята си, а князът не излизаше. „Така си и знаех“ — помисли Кити и всичката й кръв преля към сърцето. Като се погледна в огледалото, тя се ужаси от своята бледност.
Сега тя знаеше сигурно, че той е дошъл по-рано, за да я завари сама и да й направи предложение. И едва в тоя момент за пръв път цялата тая работа й се представи в съвсем друга, нова светлина. Едва сега тя разбра, че въпросът не се отнася само до нея — с кого ще бъде щастлива и кого обича, — но че в тоя миг тя трябва да обиди човека, когото обича. И при това да го обиди жестоко… Защо? Защото той, милият, я обича, влюбен е в нея. Но няма какво да се прави, така е необходимо, така трябва.
„Боже мой, нима аз сама трябва да му кажа това? — помисли си тя. — И какво да му кажа? Нима трябва да му кажа, че не го обичам? Това ще бъде лъжа. Но какво да му кажа? Да му кажа, че обичам другиго? Не, това е невъзможно. Ще избягам, ще избягам.“
Тя вече се бе приближила до вратата, когато чу стъпките му. „Не, не е честно! От какво трябва да се страхувам? Не съм направила нищо лошо. Каквото ще да става, да става! Ще му кажа истината. С него мога да говоря свободно. Ето го!“ — каза си тя, като видя цялата му силна и плаха фигура с блеснали, устремени в нея очи. Тя го погледна право в лицето, сякаш го молеше за милост, и му подаде ръка.
— Изглежда, че съм дошъл не навреме, много рано — каза той, като огледа празната приемна. Но когато разбра, че очакванията му са се сбъднали, че нищо не му пречи да се изкаже, лицето му стана мрачно.
— О, не — каза Кити и седна до масата.
— Но аз исках тъкмо това, да ви заваря сама — започна той, без да седне и без да я гледа, за да не изгуби смелост.
— Мама ще дойде ей сега. Вчера тя беше много уморена. Вчера…
Тя приказваше, без да знае какво говорят устните й, и не снемаше от него своя умоляващ и ласкав поглед. Той я погледна; тя се изчерви и млъкна.
— Бях ви казал, че не зная за дълго време ли съм дошъл… че това зависи от вас…
Тя навеждаше все по-ниско и по-ниско глава, защото не знаеше какво ще отговори на онова, което наближаваше.
— Че това зависи от вас — повтори той. — Исках да кажа… исках да кажа… Дошъл съм… за да… станете моя жена! — изрече той, без да знае какво говори; но като почувствува, че най-страшното е казано, спря се и я погледна.
Тя дишаше тежко, без да го гледа. Изпитваше възторг. Душата й беше препълнена с щастие. Никак не очакваше, че неговото признание в любов ще й направи толкова силно впечатление. Но това продължи само един миг. Тя си спомни за Вронски. Вдигна към Левин светлите си правдиви очи и като видя отчаяното му лице, бързо отговори:
— Това не може да стане… простете ми.
Колко близка, колко скъпа за живота му беше тя преди един миг! И колко чужда и далечна му стана сега!
— Не можеше и да бъде иначе — каза той, без да я погледне.
Той се поклони и искаше да си отиде.
XIV
Но тъкмо в това време влезе княгинята. На лицето й се изписа ужас, когато ги видя сами и с посърнали лица. Левин й се поклони и не каза нищо. Кити мълчеше, без да вдигне очи. „Слава Богу, отказала му е“ — помисли майката и лицето й светна с обикновената усмивка, с каквато всеки четвъртък посрещаше гостите. Тя седна и започна да разпитва Левин за живота му на село. Той седна пак, като чакаше да дойдат гостите, за да се измъкне незабелязано.
След пет минути влезе една приятелка на Кити, графиня Нордстън, която се бе омъжила миналата зима.
Тя беше суха, жълта, с черни блестящи очи, болнава, нервна жена. Тя обичаше Кити и любовта й към нея, каквато е винаги любовта на омъжените жени към момичета, се изразяваше в желанието да омъжи Кити според своя идеал за щастие и затова искаше да я дадат на Вронски. Левин, когото в началото на зимата тя срещаше често у тях, й беше винаги неприятен. Нейното постоянно и любимо занимание, когато го срещнеше, беше да се шегува с него.