Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Позволете да ви запозная — каза княгинята, като посочи Левин. — Константин Дмитрич Левин. Граф Алексей Кирилович Вронски.
Вронски стана и стисна ръката на Левин, като го гледаше приятелски в очите.
— Струва ми се, че тая зима ние с вас трябваше да обядваме веднъж заедно — каза той, като се усмихваше с естествената си и открита усмивка, — но вие сте били заминали неочаквано на село.
— Константин Дмитрич презира и мрази града и нас, гражданите — каза графиня Нордстън.
— Изглежда, че моите думи ви действуват силно, та затова ги помните така — каза Левин и като си спомни, че вече бе казал това по-рано, се изчерви.
Вронски погледна Левин и графиня Нордстън и се усмихна.
— Нима живеете винаги на село? — попита той. — Мисля, че през зимата е скучно.
— Не е скучно, когато човек е зает, пък и сам да е, не е скучно — остро отговори Левин.
— Аз обичам селото — каза Вронски, който схвана, но се преструваше, че не е схванал тона на Левин.
— Надявам се все пак, графе, че не бихте се съгласили да живеете винаги на село — каза графиня Нордстън.
— Не зная, не съм опитвал за дълго време. Но съм изпитал странно чувство — продължи той. — Никога не ми е било толкова мъчно за село, за руското село, с цървулите и селяните, както когато прекарах една зима с майка си в Ница. Вие знаете, че Ница сама по себе си е скучна. Пък и Неапол, и Соренто са хубави само за кратко време. И именно там особено живо си спомня човек за Русия, и тъкмо за селото. Те сякаш са…
Той говореше, като се обръщаше и към Кити, и към Левин, и местеше от единия върху другия спокойния си и приятелски поглед — говореше очевидно каквото му дойде на ума.
Когато забеляза, че графиня Нордстън иска да каже нещо, той спря, без да довърши мисълта си, и я заслуша внимателно. Разговорът не спираше нито за миг, така че старата княгиня, която винаги, в случай че липсваше тема, имаше в запас две тежки оръдия — класическото и реалното образование и общата военна повинност, — не стана нужда да ги употреби, а на графиня Нордстън не се удаде случай да подразни Левин.
Левин искаше и не можеше да се намеси в общия разговор; макар че всеки миг си казваше: „Време е да си отида“, той не си отиваше, сякаш очакваше нещо.
Заприказваха за въртящи се масички и духове и графиня Нордстън, която вярваше в спиритизма, започна да разправя чудесата, които видяла.
— Ах, графиньо, заведете и мене, за Бога, непременно ме заведете. Аз не съм виждал никога нищо необикновено, макар че го търся навред — усмихнат каза Вронски.
— Добре, идната събота — отвърна графиня Нордстън. — А вие, Константин Дмитрич, вярвате ли? — попита тя Левин.
— Защо ме питате? Нали знаете какво ще ви кажа.
— Но аз искам да чуя мнението ви.
— Моето мнение — отвърна Левин — е това, че тия въртящи се масички доказват, че така нареченото образовано общество не стои по-горе от селяните. Те вярват в баене, уроки и магии, а ние…
— Значи, не вярвате?
— Не мога да вярвам, графиньо.
— Но ако ви кажа, че съм видяла с очите си?
— И селянките разправят, че са видели с очите си таласъми.
— Значи, вие мислите, че лъжа?
И тя се засмя невесело.
— Ама не, Маша, Константин Дмитрич казва, че не може да вярва — каза Кити, като се изчерви заради Левин, и Левин разбра това и възбуден още повече, искаше да отговори, но Вронски с откритата си весела усмивка веднага се намеси в разговора, който рискуваше да стане неприятен.
— Никак ли не допущате, че съществуват такива неща? — попита той. — Защо пък? Ние допущаме съществуването на електричеството, което не познаваме; защо да не може да има някаква нова сила, още непозната нам, която…
— Когато електричеството е било открито — бързо го прекъсна Левин, — познато е било само явлението, но не е било известно откъде произлиза то и какво прави и са изминали цели векове, преди хората да помислят за прилагането му. А спиритистите, наопаки, започнаха с това, че масичките им пишат и им се явяват духове, а сетне вече почнаха да разправят, че това е някаква неизвестна сила.
Вронски внимателно слушаше Левин, както слушаше винаги, и очевидно се интересуваше от думите му.
— Да, но спиритистите казват: сега не знаем каква е тази сила, но тя съществува и ето при какви условия действува. Нека учените открият в какво се състои тая сила. Не, аз не виждам защо това да не може да бъде някаква нова сила, щом като тя…
— Затова не може да бъде — прекъсна го Левин, — защото при електричеството винаги когато натъркате смола о вълнен плат, става известно явление, а тук не става всеки път и затова не е природно явление.