Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Вронски не възрази, като чувствуваше сигурно, че разговорът добива твърде сериозен характер за една приемна, и затова, стараейки се да промени предмета на разговора, весело се усмихна и се обърна към дамите.
— Я да опитаме още сега, графиньо — започна той; но Левин искаше да изкаже докрай това, което мислеше.
— Мисля — продължи той, — че опитът на спиритистите да обяснят своите чудеса с някаква нова сила е най-несполучливият. Те говорят уж за духовна сила, а пък искат да я подложат на опит като материята.
Всички чакаха кога ще свърши и той чувствуваше това.
— А аз мисля, че вие ще бъдете отличен медиум — каза графиня Нордстън, — у вас има нещо възторжено.
Левин отвори уста, искаше да каже нещо, изчерви се и не каза нищо.
— Моля ви се, княжна, я да опитаме още сега една масичка — каза Вронски. — Княгиньо, ще позволите ли?
И Вронски стана, като търсеше с очи някоя масичка.
Кити стана да донесе масичка и когато мина покрай Левин, срещна погледа му. Тя искрено го съжаляваше, толкова повече, че го съжаляваше за едно нещастие, което му бе причинила тя. „Ако можете да ми простите, простете ми — каза погледът й, — аз съм толкова щастлива!“
„Мразя всички, и вас, и себе си“ — отвърна неговият поглед и той посегна към шапката си. Но не му бе съдено да си отиде. Тъкмо се готвеха да се наредят около масичката, а Левин се канеше да си отиде, влезе старият княз и след като поздрави дамите, се обърна към Левин.
— А! — започна той радостно. — Отдавна ли си дошъл? Аз не знаех, че си тук. Много ми е приятно, че ви виждам.
Старият княз се обръщаше към Левин понякога на „ти“, понякога на „вие“. Той го прегърна и говорейки с него, не забеляза Вронски, който бе станал и спокойно чакаше князът да се обърне към него.
Кити чувствуваше, че след всичко станало любезността на баща й тежеше на Левин. Тя видя също колко студено баща й отговори най-сетне на поклона на Вронски и как Вронски го погледна с дружелюбно недоумение, като се мъчеше и не можеше да разбере как и защо можеха да бъдат недружелюбно разположени към него и се изчерви.
— Княже, освободете ни Константин Дмитрич — каза графиня Нордстън. — Ще правим опит.
— Какъв опит? Маси ли ще въртите? Е, извинете ме, дами и господа, но според мен играта на пръстен е повесела — каза старият княз, като гледаше Вронски и се досещаше, че това е измислил той. — В играта на пръстен все още има смисъл.
Вронски погледна учудено княза с твърдите си очи, леко се усмихна и веднага заприказва с графиня Нордстън за предстоящия идната седмица голям бал.
— Надявам се, че ще дойдете? — обърна се той към Кити.
Още щом старият княз се откъсна от него, Левин незабелязано се измъкна и последното впечатление, което отнесе от тая вечер, беше усмихнатото, щастливо лице на Кити, когато тя отговаряше на Вронски на въпроса му за бала.
XV
Когато гостите си отидоха, Кити разправи на майка си за своя разговор с Левин и въпреки всичката жалост, която изпитваше към Левин, тя се радваше, че бе й направено предложение. Не се съмняваше, че е постъпила както трябва. Но в леглото си дълго не можа да заспи. Неотстъпно я преследваше едно впечатление. Това беше лицето на Левин с навъсени вежди и мрачно-унило гледащи изпод тях добри очи, когато той слушаше баща й и поглеждаше към нея и Вронски. Дожаля й толкова за него, че на очите й се появиха сълзи. Но веднага помисли за оня, когото бе предпочела пред него. Живо си припомни мъжественото твърдо лице, благородното спокойствие и лъхащата от всичко доброта към всички; спомни си за любовта към нея на оногова, когото обичаше, и отново й стана радостно на душата и тя с щастлива усмивка сложи глава на възглавницата. „Жалко, жалко, но какво да се прави? Аз не съм виновна“ — казваше си тя; но един вътрешен глас й казваше друго. Тя не знаеше за какво се разкайва — дали задето бе увлякла Левин, или задето бе му отказала. Но щастието й бе отровено от съмнения. „Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй!“ — повтаряше си тя, докато заспа.
В това време долу, в малкия кабинет на княза, се разиграваше една от често повтарящите се сцени между родителите за любимата им дъщеря.
— Какво ли? Ето какво! — викаше князът, като размахваше ръце и веднага след това се загръщаше с халата си, подплатен с кожи от катерици. — Това, че нямате гордост, достойнство, че позорите, погубвате дъщеря си с това подло, просташко сватосване!
— Но моля ти се, княже, за Бога, какво съм направила? — каза княгинята едва ли не през сълзи.
Щастлива, доволна след разговора с дъщеря си, тя беше дошла както обикновено да каже лека нощ на княза и макар че нямаше намерение да му говори за предложението на Левин и за отказа на Кити, загатна на мъжа си, че работата с Вронски й се струва напълно свършена и че ще се реши, щом пристигне майка му. И тъкмо тук, при тия думи, князът изведнъж кипна и започна да крещи неприлични думи: