Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Добре, но седни де, ето я и супата.
Но Левин не можеше да се сдържи на стола. Той мина два пъти с твърдите си крачки из малката стаичка, помита с очи, за да не видят сълзите му, и едва тогава седна пак на масата.
— Разбери — каза той, — че това не е любов. Аз съм се влюбвал, но това е друго. Не моето чувство, а някаква външна сила ме е завладяла. Да, аз заминах, защото реших, че това не може да стане, разбираш ли, като щастие, което не съществува на земята; но се борих със себе си и виждам, че без това няма живот. И трябва да реша…
— Защо си заминал, казваш?
— Ах, чакай! Ах, колко мисли! За колко неща трябва да те питам! Слушай. Та ти не можеш си представи какво направи за мене с това, което ми каза. Аз съм толкова щастлив, че ставам дори отвратителен; забравих всичко… Днес научих, че братът Николай… знаеш ли, той е тук… аз забравих и него. Струва ми се, че и той е щастлив. Това е нещо като лудост. Но едно е ужасно… Ето, ти си женен, познаваш това чувство… Ужасното е, че ние, старите, които сме вече с минало… не любов, а грехове… изведнъж се сближаваме с едно чисто, невинно същество; това е отвратително и затова не мога да не се чувствувам недостоен.
— Е, ти нямаш много грехове.
— Ах, все пак — каза Левин, — все пак, „като чета с отврата живота си, треперя и проклинам, и горчиво се оплаквам…“ Да.
— Какво да се прави, светът е нареден така — каза Степан Аркадич.
— Едно е утешението, както в молитвата, която винаги съм обичал: прости ми не по заслугите, а от милосърдие. Само така може да ми прости и тя.
XI
Левин изпи чашата си и те млъкнаха.
— Трябва да ти кажа още нещо. Познаваш ли Вронски? — обърна се Степан Аркадич към Левин.
— Не, не го познавам. Защо ме питаш?
— Донеси още една бутилка — каза Степан Аркадич на татарина, който доливаше чашите и се въртеше около тях тъкмо когато не трябваше.
— Защо ми е дотрябвало да познавам Вронски?
— Трябва да познаваш Вронски, защото той е един от твоите съперници.
— Какъв е тоя Вронски? — попита Левин и детски-възторженият израз на лицето му, на който Облонски току-що се любуваше, изведнъж стана зъл и неприятен.
— Вронски е един от синовете на граф Кирил Иванович Вронски и един от най-добрите представители на петербургската златна младеж. Запознах се с него в Твер, когато бях на служба там, а той идваше за наборната комисия. Страшно богат, красив, с големи връзки, флигел-адютант и същевременно много мил, добър момък. И дори нещо повече от добър. Доколкото го опознах тук, той е образован и много умен; тоя човек ще отиде много далеч.
Левин се мръщеше и мълчеше.
— Та той дойде тук скоро след тебе и доколкото разбирам, влюбен е до уши в Кити, а ти знаеш, майка й…
— Извинявай, но аз не знам нищо — каза Левин и мрачно се намръщи. И веднага си спомни за брата Николай и за това, колко е отвратителен, че е могъл да го забрави.
— Почакай, почакай — каза Степан Аркадич, като се усмихваше и го дърпаше за ръката. — Казах ти това, което зная, и повтарям, че в тая тънка и деликатна работа, доколкото разбирам, струва ми се, шансовете са на твоя страна.
Левин се отпусна назад на стола, лицето му беше бледо.
— Но аз бих те съветвал да решиш работата колкото може по-скоро — продължи Облонски, като му доливаше чашата.
— Не, благодаря, не мога да пия повече — каза Левин и отмести чашата си. — Ще се напия… Ами ти как живееш? — продължи той с явно желание да промени разговора.
— Още една дума: във всеки случай съветвам те да решиш въпроса по-скоро. Днес не те съветвам да говориш — каза Степан Аркадич. — Иди утре сутринта класически да направиш предложение и нека Бог те благослови.
— Но ти нали искаше да дойдеш на лов при мене на село? Хайде напролет, когато птиците се чифтосват — каза Левин.
Сега той от цялата си душа се разкайваше, че бе започнал тоя разговор със Степан Аркадич. Неговото особено чувство бе осквернено от разговора за конкуренцията на някакъв си петербургски офицер, от предположенията и съветите на Степан Аркадич.
Степан Аркадич се усмихна. Той разбираше какво става в душата на Левин.
— Ще дойда някога — каза той. — Да, братко, жените са ос, около която се върти всичко. Ето и моята работа е лоша, много лоша. А всичко идва от жените. Ти ми кажи откровено — продължи той, като извади пура и държеше с една ръка чашата си, — дай ми съвет.
— Но за какво?
— Ето за какво. Да предположим, че си женен, обичаш жена си, но си се увлякъл в друга жена…
— Извинявай, но аз никак не разбирам как може… също както не разбирам как бих могъл, след като съм се наял сега, да мина край някоя фурна и да си открадна кравай.