Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Обичам, когато той ме гледа от висотата на своето величие или прекъсва умния си разговор с мене, защото съм била глупава, или слиза до моето равнище! Много обичам това: слиза до моето равнище! Много ми е приятно, че той не може да ме понася — казваше тя за него.
Тя беше права, защото Левин наистина не можеше да я понася и я презираше за онова, с което тя се гордееше и което смяташе за достойнство — за нервността й, за изтънченото й презрение и равнодушие и към всичко грубо и житейско.
Между Нордстън и Левин се беше установило онова често срещано в обществото отношение, когато двама души външно си остават в приятелски връзки, но се презират до такава степен, че не могат дори сериозно да се отнасят един към друг и не могат дори да се почувствуват оскърбени един от друг.
Графиня Нордстън веднага се нахвърли върху Левин.
— А! Константин Дмитрич! Пак сте дошли в нашия развратен Вавилон — каза му тя, като му подаваше мъничката си жълта ръка и му припомняше думите, които той бе казал веднъж в началото на зимата, че Москва била Вавилон. — Дали Вавилон се е поправил, или вие сте се развалили? — прибави тя, като погледна с насмешлива усмивка Кити.
— Много ме ласкаете, графиньо, че помните така думите ми — отвърна Левин, който бе успял да се опомни и веднага по навик зае своето шеговито-враждебно отношение към графиня Нордстън — Сигурно те ви действуват много силно.
— О, разбира се! Аз си записвам всичко. А ти, Кити, пак ли си се пързаляла с кънки?
И тя заприказва с Кити. Колкото и неловко да беше на Левин да си отиде сега, все пак това му беше по-малка неловко, отколкото да остане цялата вечер и да гледа Кити, която от време на време го поглеждаше и отбягваше неговия поглед. Той искаше да стане, но княгинята го беше забелязала, че мълчи, и се обърна към него:
— За дълго време ли сте дошли в Москва? Струва ми се, че сега вие се занимавате със земска дейност, така че не можете да стоите дълго.
— Не, княгиньо, аз не се занимавам вече със земска дейност — каза той. — Дошъл съм за няколко дни.
„Нещо особено става с него — помисли графиня Нордстън, като се взираше в строгото му, сериозно лице, — нещо не се впуща в своите разсъждения. Но аз ще го разприказвам. Страшно обичам да го представя като глупак пред Кити — и ще го направя.“
— Константин Дмитрич — каза му тя, — обяснете ми, моля, какво значи това — вие знаете тия работи, — в нашето село Калужко всички селяни и селянки са пропили всичко, което са имали, и сега не ни плащат нищо. Какво значи това? Вие винаги хвалите толкова много селяците.
В това време в стаята влезе още една дама и Левин стана.
— Извинете, графиньо, но право да ви кажа, не зная нищо за това и не мога да ви кажа нищо — каза той и изгледа влезлия след дамата военен.
„Тоя трябва да е Вронски“ — помисли Левин и за да се убеди в това, погледна към Кити. Тя бе успяла вече да погледне Вронски и се озърна към Левин. И само по тоя поглед на неволно блесналите й очи Левин разбра, че тя обича тоя човек, разбра го също така сигурно, както ако тя му бе казала това с думи. Но какъв човек е той?
Сега — за добро или за зло — Левин не можеше вече да не остане; той трябваше да научи какъв човек е тоя, когото тя обичаше.
Има хора, които, след като видят, че съперникът им е щастлив в каквото и да било, са готови да си затворят очите за всичко хубаво в него и да виждат само лошо; но има хора, които, наопаки, преди всичко искат да намерят в тоя щастлив съперник ония качества, с които ги е затъмнил, и с остра болка в сърцето търсят в него само добрите качества. Левин принадлежеше към тия хора. Но за него не беше трудно да намери хубавото и привлекателното у Вронски. То изведнъж му се хвърли в очи. Вронски беше среден на ръст, набит брюнет, с добродушно-красиво, извънредно спокойно и твърдо лице. В лицето и фигурата му, от късо подстриганите му черни коси и току-що обръснатата брадичка до широкия му нов-новеничък мундир, всичко беше просто и същевременно изящно. Като направи път на влизащата дама, Вронски пристъпи до княгинята и след това към Кити.
В момента, когато пристъпваше към нея, красивите му очи особено нежно заблестяха и с едва доловима щастлива и скромна тържествуваща усмивка (така се стори на Левин) той се наведе почтително и внимателно над нея и й подаде малката си, но широка ръка.
След като поздрави всички и им каза по няколко думи, той седна, без да погледне нито веднъж Левин, който не снемаше очи от него.