Приключенията на Лукчо
- Автор: Родари Джанни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светозар Златарев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приключенията на Лукчо». Краткое содержание книги:
— И аз мисля така — каза Домат, явно ободрен. — Радвам се, че не ми се сърдите.
Той извади от джоба си парче торта и го раздели братски с господин Грах, който просто не повярва на очите си. — Това е всичко, което ми оставиха — каза Домат, клатейки тъжно глава.
— Няма какво да се прави, всичко се случва на тоя свят. До вчера бяхте истинския господар на замъка, а днес сте затворник.
Домат продължи да яде тортата, без да отговори.
— Знаете ли — каза той, — почти се радвам, че Лукчо ме изигра. В края на краищата той е хитро момче и вършеше всичко, подтикнат от благородното си сърце, за да помогне на бедните.
— Може би — съгласи се господин Грах.
— Кой знае — продължи Домат, — кой знае къде се крият избягалите затворници. Бих искал да направя нещо за тях.
— Какво можете да направите в състоянието, в което се намирате?
— Имате право. Пък и не ги зная къде са.
— И аз не ги зная — каза господин Грах, който се поразмекна от любезното отношение на Домат и стана по-приказлив, — но пък зная, къде е скрита къщичката на чичо Тиквичка.
При тези думи сърцето на Домат спря за миг да тупти.
„Домате — си каза веднага той, — внимавай добре какво ще каже тоя глупак. От това зависи дали ще успееш да се отървеш“.
— Наистина ли знаете? — продължи той, като се обърна към адвоката.
— Знам, разбира се, но никога няма да го кажа. Не искам да причинявам зло на клетите хора.
— Това ви прави чест, господин адвокате. Да бях на ваше място, и аз не бих ги издал. Не бих желал по моя вина да ги постигне нещастие.
— Щом е така — каза господин Грах, — аз съм щастлив да стисна вашата ръка.
Домат му подаде ръката си. Господин Грах се раздрънка съвсем.
— Знаете ли — каза весело той, — те са скрили къщата на две крачки от замъка, а ние, глупаците, не можахме да се сетим.
— Къде са я скрили? — запита Домат с престорена наивност.
— На вас мога да го открия — изсмя се господин Грах, — утре ще умрете с мен и ще отнесете тайната в гроба.
— Разбира се, вие знаете много добре, че ще умрем призори, а вятърът ще разнесе праха ни.
Господин Грах се приближи още повече до своя другар по съдба и шепнешком му довери, че къщата на чичо Тиквичка беше скрита в гората и оставена на чичо Боровинка.
Домат го дочака да свърши, след това му стисна сърдечно ръката и извика:
— Мой скъпи приятелю, благодаря ви, че ми доверихте тая важна новина. Вие ми спасихте живота.
— Живота ли ви спасих? Вие се шегувате!
— Не се шегувам — отговори Домат. Той стана и заудря вратата с юмруци, докато пазачите дойдоха да отворят.
— Заведете ме веднага при принц Лимон — заповяда той с обикновения си нахален тон. — Трябва да му кажа много важни неща.
И наистина Домат разказа всичко на принца, който не можеше да стои на едно място от радост.
Те решиха, че на следната утрин след екзекутирането на господин Грах ще трябва да отидат в гората и да вземат къщата.
Глава четиринадесета
Господин Грах увисва на въжето
Сред селския площад бе издигната една хубава бесилка. Точно под нея имаше капак, който щеше да се отвори, когато палачът натиснеше копчето, а когато капакът се отвореше, господин Грах щеше да падне в дупката и щеше да виси в нея, докато умре.
Когато извикаха господин Грах, за да го отведат към бесилката, той направи всичко възможно, за да спечели време. Отначало каза, че не се е обръснал, след това поиска да измие главата си, после се сети, че ноктите на краката му бяха твърде дълги и поиска да ги изреже.
Палачът протестираше, понеже всичко това беше губене на време, но тъй като желанието на осъдения на смърт е свещено, трябваше да потърсят ножички. Господин Грах ряза ноктите си цели два часа, но накрая се примири и тръгна.
Докато изкачваше стъпалата към бесилката, достраша го много. Трябваше да умре. Беше толкова малък и дебеличък, толкова зелен, с измита глава и изрязани нокти, а все пак трябваше да умре.
Забиха барабани. Палачът постави примката около врата на адвоката, преброи до тринадесет, защото беше суеверен, и натисна копчето. Капакът се отвори и господин Грах пропадна в тъмната дупка, като си мислеше:
„Този път наистина ще се мре!“
Но чу един носов глас, който казваше:
— Режете вие, господин Лукчо. При такава светлина не виждам добре.
Някой отряза въжето, което стягаше врата на господин Грах, и гласът се обади отново:
— Дайте му една глътка от този отличен картофен сироп; ние, къртиците, не ходим никъде без нашата походна аптечка.