Приключенията на Лукчо

Понеже кака Тиква беше тежка и не можеше да тича, започнаха да я търкалят.

Лукчо остана последен и се сбогува сърдечно с младия граф, който се беше просълзил.

— Майсторски ги изигра — му каза той, — аз изобщо не повярвах, че си болен.

— Бягай, бягай, за да не те заловят отново.

— Ще се видим скоро, а що се отнася до Домат, обещавам ти да го наредя както му се полага.

С два скока Лукчо настигна другарите си и им помогна при търкалянето на кака Тиква. Черешко отиде да остави ключа на мястото му, т. е. в десния чорап на Домат.

В това време пазачите намериха Ягодка, обляна в сълзи. Камериерката беше накъсала престилката си и беше издраскала лицето си, за да ги накара да повярват, че е била нападната от разбойници.

— Накъде избягаха? — запитаха запъхтените пазачи.

— Нататък — отговори Ягодка, като посочи пътя, който водеше към селото.

Пазачите хукнаха към селото, обиколиха го два-три пъти и арестуваха една котка въпреки енергичните й протести.

— Това е свободна страна — мяукаше гневно Котката, — нямате право да ме арестувате. А освен това пристигнахте тъкмо в момента, когато плъхът, който аз дебна от два часа, се готвеше да напусне скривалището си.

— В затвора ще намерите плъхове, колкото искате — отговори началникът на пазачите.

След половин час се върнаха в замъка и можете да си представите колко се изненадаха, като намериха затвора празен.

Затвориха набързо Котката в килията, смъкнаха си пушките и сабите, натрупаха ги накуп и търтиха да бягат, защото се страхуваха от гнева на Домат.

На следната утрин Домат се събуди и се погледна в огледалото.

— Носът ми е оздравял — реши той, — мога да махна лепенката. Ще отида да разпитвам затворниците.

Взе със себе си господин Грах като адвокат и дон Мерудия, който трябваше да води протокол на разпита. Тримата се запътиха към затвора, като вървяха един зад друг с важни изражения на лицата. Домат извади ключа от десния си чорап, отвори вратата и отскочи назад, като бутна на земята дон Мерудия, който беше зад гърба му. От килията се чу едно жаловито „мяу“, „мяу“, което би могло да разплаче и камъните.

— Какво правите тук? — запита Домат Котката, като се съвзе от изненадата.

— Боли ме коремът! — се оплака Котката. — Моля ви се, пренесете ме в болница или поне извикайте лекар.

Котката беше ловила цяла нощ плъхове и така се беше натъпкала, че от устата й се подаваха най-малко двеста плъхови опашки.

Домат освободи Котката, като й разреши да лови в затвора плъхове, когато си иска, и й каза:

— Ако бъдете така добра да запазите опашките на изтребените от вас плъхове, за да можете да удостоверите своята полезна дейност, управлението на замъка ще ви отпусне една скромна пенсия.

Веднага след това Домат изпрати на губернатора една телеграма, която гласеше: „Положението замъка Череша сериозно точка Налага се вашето присъствие с един батальон лимончета точка“