Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
Вратата на работната му стая се отвори със скърцане. Астинус не вдигна глава от листа, макар това да не ставаше често, когато работеше. Можеше да преброи на пръсти изключенията. Едно от тях беше Катаклизмът. Беше му попречил на писането. Той си спомни с отвращение разлятото мастило, съсипало цяла страница.
Върху бюрото му падна сянка, но не се чу никакъв звук, макар мъжът, на когото принадлежеше тя, да си пое дъх, сякаш се канеше да каже нещо. Ясното съзнание за нечуваната простъпка разтърси тялото.
Бертрем е, отбеляза Астинус, който забелязваше всичко и запамети информацията за бъдещите си бележки в едно от многото отделения на мозъка си.
На гореспоменатия ден, докато изтичаше 30-ият Час от Бдението, Бертрем влезе в кабинета ми.
Перото продължи да напредва уверено по страницата. Когато я завърши, Астинус внимателно я сложи върху другите парчета пергамент, спретнато подредени в края на бюрото му. По-късно същата нощ, когато историкът свършеше работата си и се оттеглеше за почивка, Естетите щяха да влязат в кабинета с благоговението на жреци в светилище, да ги вземат и внимателно да ги отнесат в голямата библиотека. Там пергаментите, изписани с ясния, уверен почерк, щяха да бъдат прегледани, класифицирани и подредени в огромните книги с надпис „Хроники, Историята на Крин“ от Астинус от Палантас.
— Учителю — проговори Бертрем с треперещ глас.
На гореспоменатия ден, докато изтичаше 30-ият Час от Бдението, Бертрем каза…, запомни Астинус.
— Съжалявам, че те безпокоя, Учителю, но един млад мъж умира на прага ти.
На гореспоменатия ден, в началото на 30-ият Час за Почивка, млад мъж умря на прага ми.
— Научи името му — каза Астинус без да вдига поглед или да спира да пише, — за да мога да го отбележа. Уточни правописа. И разбери откъде е и на колко години, ако още може да говори…
— Знам името му, Учителю — отвърна Бертрем. — Казва се Райстлин. Идва от Солас, малко градче в Абанасиния.
На горепосочения ден, с наближаването на 28-ият Час за Почивка, Райстлин от Солас умря… Астинус спря да пише и вдигна глава.
— Райстлин… от Солас?
— Да, Учителю. — Бертрем се поклони за оказаната му голяма чест. За пръв път Астинус беше погледнал право към него, макар послушникът да се беше присъединил към ордена на Естетите преди повече от десет години. — Познаваш ли го, господарю? Само заради това си позволих да прекъсна работата ти. Помоли да го приемеш.
— Райстлин…
Капка мастило падна от писалката върху хартията.
— Къде е?
— На стъпалата, Учителю, където го намерихме. Мислехме, че някой от новите лечители, за които чухме, онези, които се кланят на богинята Мишакал, може да му помогне…
Историкът раздразнено погледна мастиленото петно. Взе щипка фин бял пясък и внимателно го посипа, за да го подсуши и да не изцапа другите страници, които щеше да сложи отгоре.
— Никакъв лечител не може да излекува болестта му — отбеляза историкът с глас, който сякаш идваше от дебрите на времето. — Покани го вътре. Дай му стая.
— Да го поканя в библиотеката? — повтори Бертрем с огромно изумление. — Учителю, никой никога не е бил допускан тук освен членовете на нашия Орден…
— Ще го видя, ако имам време, в края на деня — продължи Астинус, сякаш не беше чул думите на Естета. — Ако, разбира се, все още е жив.
Писалката се задвижи бързо по листа.
— Слушам, Учителю — промърмори Бертрем и излезе от стаята.
Естетът затвори вратата на кабинета и забърза през студените и тихи мраморни зали на древната библиотека с широко разтворени от учудване очи. Плътната тежка роба се влачеше по пода зад него, бръснатата му глава блестеше от пот, докато тичаше, непривикнал на подобно усилие. Другите членове на Ордена го погледнаха с удивление, когато се втурна към предния вход на библиотеката. През стъкленото прозорче на вратата той видя тялото на младежа на стълбите.
— Наредено ни е да го вкараме вътре — каза Бертрем на останалите. — Астинус ще се срещне с него довечера, ако магьосникът е още жив.
Естетите се спогледаха с нямо удивление, чудейки се каква съдба им предвещава това.
Умирам.
Мисълта за това му тежеше. Докато лежеше в леглото в студената бяла килия, където го оставиха Естетите, Райстлин ругаеше крехкото си болнаво тяло, изпитанията, които го бяха съсипали, и боговете, докарали го дотук. Руга, докато не му останаха думи и не се изтощи дотолкова, че не можеше и да мисли. После се отпусна под белите ленени чаршафи, които приличаха на погребален саван и усети как сърцето му трепка в гърдите като уловена птица.