Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
За втори път в живота си беше сам и уплашен. Първият път бе по време на трите мъчителни дни на Изпитания в Кулата на Висшата магия. А беше ли сам? Не знаеше със сигурност, макар че не помнеше ясно. Гласът… гласът, който му говореше понякога и не можеше да разпознае му се струваше познат… Винаги го свързваше с Кулата. Беше му помогнал там и оттогава го напътстваше. Благодарение на този глас преживя Изпитанията.
Нямаше да оживее. Магическото превъплъщение, което беше осъществил, изтощи прекалено крехкото му тяло. Успя, но на каква цена!
Естетите го намериха увит в червената си роба да повръща кръв на стълбището им. Успя само да промълви името на Астинус и своето, след което изгуби съзнание. Когато се свести, видя, че се намира в студената, тясна монашеска килия и осъзна, че умира. Беше подложил тялото си на по-голямо натоварване, отколкото то можеше да понесе. Драконовото кълбо го бе спасило, но той нямаше вече сила да използва магията му. Думите на заклинанието бяха изчезнали от ума му.
„При всички случаи съм твърде слаб, за да контролирам огромната му сила, осъзна той. А разбере ли, че съм изгубил властта си, ще ме разкъса.“
Оставаше му само един шанс — книгите в голямата библиотека. Кълбото му беше обещало, че в тях ще намери тайните на древните могъщи магьосници, каквито вече нямаше вече в Крин. Може би така щеше да успее да удължи живота си. Трябваше да говори с Астинус. Трябваше да получи достъп до голямата библиотека, както беше изкрещял на безучастните Естети.
— Астинус ще те види — казаха те — тази вечер, ако има време.
Ако той имал време! Райстлин яростно изруга. Не, ако аз имам време! Чувстваше как песъчинките на живота изтичат през пръстите му и колкото и да се вкопчва в тях, не може да ги задържи.
Като го гледаха с нажалени очи и не знаеха какво да направят, за да му помогнат, Естетите му донесоха храна, но той не можеше да яде. Не успя да преглътне дори горещата билкова отвара, която успокояваше кашлицата му. Вбесен, отпрати идиотите вън от стаята, облегна се на твърдата възглавница и се загледа в слънчевата светлина, която пълзеше по пода на килията. Вкопчен в живота с последни сили, Райстлин си наложи да се успокои, защото знаеше, че трескавият гняв само ще го изтощи. Мислите му се отправиха към брат му.
Магьосникът затвори очи и си представи, че Карамон седи до него. Почти усещаше ръцете му да го подкрепят, за да може да диша по-леко. Вдъхваше обичайния му мирис на пот, кожа и стомана. Карамон щеше да се погрижи за него. Карамон нямаше да го остави да умре…
„Не, помисли сънено Райстлин, брат ми вече е мъртъв. Всички са мъртви. Какви глупаци! Трябва сам да се погрижа за себе си.“ Внезапно осъзна, че отново губи съзнание. Започна да се бори отчаяно, но битката беше обречена. С последно свръхусилие той пъхна ръка в джоба на робата си. Докато потъваше в мрака, пръстите му се сключиха около драконовото кълбо, смалило се до топче за игра.
Събуди се от звука на гласове и усещането, че в килията има някой. Райстлин изплува от дълбините на мрака и отвори очи.
Беше вечер. Червената светлина на Лунитари блестеше през прозореца и хвърляше алено отражение върху стената. До леглото му гореше свещ и на светлината й той видя двама души, надвесени над него. Разпозна в единия Естета, който го беше открил. А другият? Струваше му се познат…
— Идва в съзнание, Учителю — каза Бертрем.
— Така е — потвърди другият невъзмутимо. Наведе се и внимателно огледа лицето на младия магьосник, после се усмихна и кимна сякаш някой, когото отдавна е чакал, най-после е пристигнал. Погледът му беше странен и не остана незабелязан нито от Райстлин, нито от Естета.
— Аз съм Астинус — представи се той, — а ти си Райстлин от Солас.
— Така е. — Райстлин едва изричаше думите, а гласът му приличаше на крякане. При вида на Астинус гневът отново го връхлетя, защото си спомни безсърдечното му изказване, че щял да го види, ако има време. Докато го гледаше, усети, че изстива. Никога не беше виждал толкова студено и безчувствено лице, напълно лишено от човешки емоции и страсти. Лице, недокоснато от времето…
Райстлин шумно си пое дъх. Изправи се с мъка, подпомогнат от Естета, и погледна Астинус.
Забелязал реакцията му, хронистът проговори:
— Гледаш ме странно, млади магьоснико. Какво виждаш с тези зеници, подобни на пясъчен часовник?