Потомците на Шанара

— Какво всъщност правиш при нас?

— А, калта ли? Полезно и за кожата — Морган се приближи до басейна и бавно се потопи във водата. — На около миля оттук има кални бани. Открих ги онзи ден съвсем случайно. Никога не съм знаел, че са тук. Трябва да ви кажа честно, че в горещ ден, нищо не може да те охлади както калта върху тялото ти. По-добре дори от басейна. Така че се отъркалях като прасе и се изкачих тук, за да се измия. Тогава чух, че идвате и реших да ви посрещна по планинарски.

Той се гмурна под водата, а когато се показа отново, калното чудовище се бе сменило със слаб, мускулест младеж, приблизително на тяхната възраст, с толкова загоряла кожа, че бе почти с цвета на пръстта, червеникава коса до раменете и чисти сиви очи.

— Прогледнах! — възкликна той и се усмихна.

— Чудесно — отговори Пар в същия тон.

— Хайде де! Не всеки номер може да е страхотен — Морган се приближи напред въпросително. Повечето от времето той имаше изражение, като че ли тайно се забавлява на нещо. И сега им го показа. — Вие двамата не трябваше ли да сте някъде в Калахорн и да смайвате жителите? Не беше ли това последният ви план? Какво правите тук?

— А ти какво правиш тук? — върна въпроса Кол.

— Аз? О, просто още едно неразбирателство, засягащо губернатора, или по-точно — неговата жена. Разбира се, не ме подозират — никога не го правят. Все пак времето е подходящо за почивка. — Усмивката на Морган се разшири. — Но аз ви попитах пръв. Какво става?

Него не можеха да заблудят, а помежду им никога не бе имало тайни, така че Пар с помощта на Кол, разказа всичко което им се бе случило от онази нощ във Варфлийт, когато Римър Дол и Федерацията Търсачи бяха дошли за тях Разказа му за сънищата, които може би бяха изпратени от Аланон за срещата им със страшната жена от гората, която може би беше Призрак и за стареца, който ги спаси и може би бе Коглайн.

— Има доста, „може би“ в тая история — отбеляза планинецът, когато свършиха. — Сигурни ли сте, че не сте си го измислили? Ще бъде хубава шега за моя сметка.

— Бих се радвал да е така — отговори Кол печално.

— Както и да е, мислехме да прекараме нощта в легло тук, а утре да продължим към Вейл — обясни Пар.

Морган поклати глава:

— Не мисля, че бих го направил на ваше място.

Пар и Кол се спогледаха.

— Ако Федерацията толкова много иска да ви открие, че е изпратила Римър Дол чак до Варфлийт — продължи той, а очите му срещнаха техните, — не мислите ли, че би го изпратила и до Шейди Вейл?

Известно време мълчаха и накрая Пар каза:

— Признавам, че не бях помислил за това.

Морган се плъзна към края на басейна, измъкна се и започна да бърше водата от себе си.

— Е, мисленето никога не е било силната ти черта, момчето ми. Добре е, че имате приятел като мен. Нека се върнем в хижата и ще ви направя нещо за ядене — нещо различно от риба, и ще поговорим.

Изпраха дрехите си, подсушиха сее и се прибраха в хижата, където Морган седна да прави вечеря. Сготви чудесно задушено с месо, моркови, картофи, лук и подправки и го поднесе с топъл хляб и студена бира. Седнаха отвън под боровете на маса и пейки и погълнаха по-голямата част от яденето и пиенето. Денят най-накрая бе започнал да се разхлажда с приближаването на нощта и вечерният бриз зашумя откъм хълмовете. Морган донесе круши и сирене за десерт. Небето стана червено, след това тъмно лилаво и накрая се смрачи и се изпълни със звезди.