Ватикана — Каренца. 26 август 1998
Първата му реакция беше смях. Неудържим и истеричен.
Идеята беше абсурдна! Нямаше начин. Беше невъзможно.
Ала Питър знаеше, че не е така. Дори глупак би видял как фрагментите се подреждат. В дневника на Кригер имаше достатъчно неподправени емоции, които придаваха достоверност на разказа. Питър се разтрепери. Догади му се.
Господи! Възможно ли бе такова богохулство? По всичко личеше, че е така. Възрастта му — малко повече от трийсет години от първите записки в дневника на Кригер. Участието на лекаря — тогава и сега. „Чудото“, извършено от Питър и Комисията, която го разследваше.
Светът се разпадаше като пръснат на парчета кристал. Питър не чу стъпките зад вратата на кабинета, нито усети ръката на рамото си.
— Съжаляваме, отче, но ще трябва да дойдете с нас — каза един глас.
Каренца вдигна глава. Отец Орландо се беше вторачил в лицето му. Зад него, скрит в сянката, стоеше върлинестият като плашило Франческо.
Реакцията на Питър беше чисто инстинктивна. Той замахна, удари Орландо по брадичката, запрати го към Франческо и хукна към вратата.
Коридорът сякаш нямаше край.
Преследвачите му се приближаваха. Орландо се хвърли в краката му.
Питър падна и удари главата си в плочките на пода. Пред очите му блесна ярка светлина, после всичко потъна в мрак.
— Има ли му нещо?
Гласът беше нежен и загрижен. Женски.
— Ще се оправи — отговори друг, с лек германски акцент.
Питър усети прилив на сили и отвори очи. Лежеше по гръб. Над него се бяха навели четири лица.
Постепенно си припомни онова, което беше научил от дневника на Кригер. Все още му се струваше безумно и невъзможно. Кригер и „комисията“ се бяха вторачили в него.
— Колко прочете? — попита Франческо.
— Достатъчно — отговори Питър. — Разбрах защо съм тук. Знам, че не сте комисия за изследване на свръхестествените явления.
— Не искахме да стане така — рече монахинята.
— Нима? — изсмя се Питър. — А какво смятахте да направите? Малка изненада? Здрасти, Питър, ти не си онзи, за когото се мислиш. Ами че това е смешно!
— Дълбоко в душата си знаеш, че не е така — каза кардинал Лареджа.
Питър разтърси глава — Искаше да се събуди. Затвори очи, за да се изолира от четиримата, но Франческо го докосна леко по рамото и заговори с неприсъщ за него набожен тон:
— Ти знаеш истината, Питър. Доктор Кригер клонира бебе от кръвта на Иисус. То порасна и стана мъж. И това си ти. Ти си Спасителя.
— Не… Не може да бъде.
— Ти притежаваш свръхестествени сили, Питър — добави Лареджа. — Видя какво направи с крадеца. Приеми това!
Питър поклати глава и извърна лице. По дяволите, какво искаха от него?
— Това е номер, нали? — — попита той. — Някакъв странен психологически експеримент.
От четиримата най-много му допадаше монахинята. Ала беше трудно да каже дали й има повече доверие, отколкото на останалите. Всичките бяха откачени. Нямаше начин да не е така.
— Питър, трябва да се подложиш на серия изследвания — каза кардиналът. — Доктор Кригер ще ръководи всичко.
Господи, нямаше ли да се откажат?
— Какво ще правите с мен? — отчаяно попита Питър.
— Ще ти обясним — отговори Франческо, — след като те прегледаме и свикнеш с истинската си самоличност.
— Вие сте луди! Аз съм Питър Каренца! Мислите ли, че нямаше да знам, ако бях Иисус?
— Иисус Христос е проявил божествената си дарба едва когато е навършил трийсет години — каза Лареджа.
— Ти си точно на тази възраст — рече Викториана, сякаш се молеше.
— Искате да кажете, че съм Божи син, но още не го знам?
Тя кимна.
— Е, това обяснява всичко.
Каренца отново поклати глава. Нямаше значение какво им казва. Те бяха убедени в успеха на замисъла си. Трябваше да се измъкне от тези религиозни фанатици.
