Зеленият вампир
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият вампир». Краткое содержание книги:
Нямаше съмнение. Похитителите изтикваха към Вампира пленника си, който се дърпаше с всички сили и крещеше, обезумял от ужас.
Стамов не успя да се овладее повече. Трябваше да направи нещо, да попречи на това убийство, което се подготвяше пред очите му! Длъжен беше! Отец Доминик беше подлец. Избяга, въпреки че можеше да помогне при наводнението. Сякаш нарочно искаше да се отърве от тях. Стамов не беше мнителен. Този порок — проклятие за мнозина — му беше напълно чужд. И въпреки това не успя да се отърве от обзелото го чувство за нещо безчестно, позорно. Ала не беше отмъстителен.
Той изкрещя:
— Спрете!
И се хвърли напред. Щракна фенерчето си, насочи светлият му сноп върху множеството. Въздействието превиши очакването му. Безшумни като привидения, всички се втурнаха към отвора на пещерата. Изоставиха обречения, който тозчас хукна към спасителя си да го прегръща и целува.
Смаян от това, което бе видял, въпреки че го бе предвидил, българинът се закова на място. Пигмеите се оказаха наистина лемури — ниски, космати, с големи уши като на прилепи и огромни като на кукумявки очи. Същински човешки карикатури. Бягаха, блъскаха се при входа и криеха с ръце очите си от светлината, която ги заслепяваше.
Един от тях случайно се блъсна в Зеления вампир. Пъргав бе, опита веднага да отскочи. Уви, безуспешно. Дървото звяр се оказа по-ловко. Огромните му листа капани се хлопнаха шумно към стъблото. Притиснаха, скриха от погледа нещастника.
Макар и зашеметен от станалото, потресен, Стамов се спусна нататък — да помогне, ако може, на нещастника.
Забрави, че трябва да задвижва динамото.
Сякаш чакал тоя миг — угасването на светлината, — върху гърба му се метна някакъв лемур, по-смел, по-съобразителен от другите, сграбчи го за врата с яките си като стоманени щипци ръце.
В следната секунда побягналите в пещерния отвор негови сродници се върнаха назад и се нахвърлиха върху хората. И додето се опомни, додето проумее какво става, биологът се видя свален на земята и здраво овързан.
Убедени, че е напълно обезвреден, нападателите се втурнаха към хищното дърво, покатериха се по прилепналите едно към друго листа и по цветоносното му стъбло, след което започнаха да обират плодовете му, като се ритаха и блъскаха ожесточено.
Когато се върнаха, изправиха новия пленник на крака и заедно с мисионера ги повлякоха към бърлогата си.
А фенерчето остана там, дето бе паднало при краткото сборичкване.
Побратим
Единствен Ратулу успя да се изплъзне от нападателите. Когато третретретре се нахвърлиха върху Стамов и падналото на земята фенерче угасна, малгашът се спусна с намерението да го вземе и да го насочи отново срещу завръщащата се озверена тълпа.
Не сполучи. В същия миг друг враг се метна на гърба му. Ратулу се наведе рязко и го прехвърли през рамената си. После хукна назад, подгонен от прииждащото множество.
Бягаше надолу по каменистата пътека, спъваше се, в тъмнината се блъскаше в храсти и стволове и непрекъснато се вслушваше в учестения тропот на късокраките си преследвачи.
Най-сетне шумът от стъпките им заглъхна. Ето достигна гората. И там, изгубил ума и дума, забравил, че третретретре се катерят по-сръчно от хората, се метна на първия клон, от него се прехвърли на по-горния и на още по-горния.
Стреснати от внезапната му поява, се разкрякаха сънливи птици, разбягаха се с писък обикновени лемури. Спря се някъде насред шумната корона, разтреперан, с блъскащо в гърдите сърце. Ослуша се. След избухналата врява трудно би могъл да различи друг шум откъм земята, ала все пак му се стори, че е избегнал опасността, че се е отървал…
Спазъм стисна гърлото му. Изоставил бе побратима си, с когото само преди ден се бяха клели във вярност! Всеки знае, нарушената кръвна клетва се наказва най-жестоко. Поговорката казва: „Думата бие по-далеч от пушка.“ Дадената дума при побратимяването пък бие още по-далеч.
Трябваше да се върне, да го спаси, да опита поне! Длъжен беше! После да потърси майка си. Нали за това тръгна с вазаха, да дири Веломоди? А не смееше. Нямаше сили да се отдели от клона. Леден гърч стягаше гърлото му. Ако бяха крокодили, щеше да се нахвърли отгоре им дори с голи ръце; ако бяха хора, десетки хора, пак щеше да се бие.
Срещнал бе третретретре! Няма нищо по-зловещо. Те са всесилни и безсмъртни. Всесилни! А защо не успяха да го догонят? Той се оказа по-бърз от тях. Тогава…