Зеленият вампир
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият вампир». Краткое содержание книги:
Година, две, три. Когато навърши тринайсетте, взе първото си самостоятелно решение. Избяга в града. Търсеше спасение там, а колко жестоко го посрещна той! Никой не му протегна ръка, никой не му предложи работа, никой не му даде коричка хляб.
Щеше да потъне от срам, когато измъкна неизядена кифла от кофата за смет. После почна редовно да претърсва тия кофи. Това беше първата крачка. Да не разчиташ на своя труд, а да се ползуваш от чуждото, макар и захвърлено. После от случайни другари научи повечко. Убеди се, че такива като него са лишени от правото да изкарват хляба си. А се срамуваха да просят. Просията им изглеждаше обидна, унизителна. Предпочитаха сами да си присвояват това, което име нужно. Проумя цената на парите. На тия пари, които се спотайват в чуждите джобове и които, за да ги ползува, трябва да си ги вземе оттам. С ловкост или със сила. А в града това не е чак толкова трудно. На село всички те познават. Следят всяка твоя крачка. В големия град никой не те познава, никой не се интересува от теб. Ражда се някаква стръв за придобиване. Да придобиваш, да трупаш вещи, да задръстиш дома си с вещи, потребни и непотребни, само и само да задоволяваш чувството си на притежател. Чувство, раздуто до абсурд. Че ти имаш повече от другите. Неудържим нагон за самоизтъкване. „Хипертрофиран култ към вещите — както казваше абат Амброзий. — Разкошът е всесилна съблазън на Сатанаила.“
С чувство, че оправя несправедливостта, Доминик измъкна първия чужд портфейл. После, окуражен, се залови с по-сериозни акции.
Докато попадна при следователя. И добре, че там се случи и абат Амброзий. Доверчив беше абатът. Той го отърва от следствие и на своя отговорност го отведе в манастира, той го направи монах.
Игуменът обичаше често да го поучава, да разсъждава гласно пред него, виждайки безспорната му интелигентност:
— Няма защо да кастрим клонките на отровното дърво, а да отсечем корените му.
За него цялото зло в града произтичаше от тая, както той я наричаше, „апокалиптична, сатанинска урбанизация“…
Отец Доминик не свари дори да извика. Отгоре му се нахвърлиха цяла тълпа дребни космати същества, които запушиха устата му, овързаха ръцете му и го свлякоха от дървото. Бяха се приближили безшумно, докато той се бе отдал на спомените.
Ех, ако ги бе усетил малко по-рано, щеше да възпламени поне един динамитен патрон! От тия, които останаха в жилетката му на клона.
Сега нямаше нищо. Безсилен бе да се съпротивлява срещу неподозираната сила на тия мълчаливи джуджета, които, без да губят време, го повлякоха към пещерата си.
Скалата се разцепи, каменната врата се завъртя безшумно и ги пропусна в тъмния отвор.
Зеленият вампир
С помощта на Ратулу Иван Стамов успя да се измъкне навреме от тинята. Защото крокодилите ги обграждаха настървено. След сухия сезон, когато гладуват, заровени в тинята, при първите дъждове те са особено кръвожадни.
Двамата се озърнаха тревожно. Мисионерът беше избягал далеч напред. А водата се надигаше с всяка секунда. Вече достигаше до пояс. Нямаха никаква надежда да преминат застрашително набъбналото тресавище, и то обсадени от исполински влечуги, които извираха отвред, блъскаха се и се преварваха кой да докопа пръв плячката.
— На дървото! — взе единственото правилно решение Ратулу.
В следния миг побратимите се покатериха по многостволния фикус, заловиха се за най-долния му клон, от който се прехвърлиха на по-горния. Едва там, вече в безопасност, обливани от пороя, се сгушиха редом с примрелите от страх летящи кучета — огромните плодоядни прилепи, които при вида на неканените си съседи обърнаха към тях увисналите си кучешки глави и се озъбиха. Там бяха намерили спасение и две игуани, избягали от крокодилите, не от водата, от която въобще не се бояха.
А хищните влечуги не си отиваха. Струпани едно до друго, сякаш довлечени от пороя дънери, те стояха почти неподвижни, вторачили нагоре към клоните алчните си очи. И чакаха търпеливо. Тъй плътно един до друг, че Стамов неволно се изкуши да притича по гърбовете им до близкото, още незалято възвишение.
Най-сетне дъждът спря. Облаците се разкъсаха и слънцето блесна над света.
— Окото на деня! — зарадва му се Ратулу. Така малгашите наричат дневното светило на своя поетичен език.
Водата продължаваше да приижда с още по-голяма сила, повлякла дънери и копи сено, които се заплитаха в стъблата на залените дървета. Надигаше се все повече и повече. Не можеха и да помислят за слизане от дървото.