Зеленият вампир
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият вампир». Краткое содержание книги:
А наоколо животът гъмжеше. Едър паяк колкото юмрук притича по обраслия с мъхове клон, но срещнал лице в лице огромната богомолка тисма, мигновено отскочи назад. Спаси го само краткото й колебание. След малко на неговото място допълзя друга богомолка, не по-дребна от първата. Двете тозчас преплетоха шипестите си „ръце“. Борбата бе кратка. Първата успя да налапа главата на противничката си. И щом я изгриза, се отпусна на клона. Види се, пресищането и при насекомите е пагубно. Защото съвсем скоро до нея кацна трета хищница, много по-дребна. Победителката се опита да отстъпи. Беше се нахранила. Ала новата не я остави. Връхлетя отгоре й, предварително уверена в успеха си, и я сграбчи за главата.
Ниско над водата премина ято диви патици мандаринки. Видели струпаните крокодили, те отминаха нанякъде, последвани от едра чукоглава чапла.
Мълчал досега, Стамов рече:
— Какво знаеш за Зеления вампир?
Вълнуваше го тоя въпрос. Отговорът можеше да доизясни много от проблемите му. Едно едро растение е по-благодарен обект за изследване, отколкото обикновените насекомоядни дребосъци. Ако има нервна система, тя несъмнено трябва да се открие по-лесно.
— Какво да кажа? — отвърна Ратулу. — Така говорят. Голямо дърво, което гълта хора. Как изглежда? Не знам. Знам само, че го има. Ти като че ли още не вярваш?
— Защо да не вярвам? — сякаш се заоправдава Стамов.
Носят се и други мълви за дървета зверове: в Кашмир, в Америка, в Африка. Но дали са правдоподобни?
Повечето учени ги отричат, като се позовават на случая с Артур Амори, който писал научнофантастичен разказ за дърво човекоядец в Индия. А вестникарите го приели за чиста истина и почнали да го препечатват като достоверно лично наблюдение.
Други пък допускат, че тази легенда, поне за Мадагаскар, води началото си от времето на тукашните пирати, които със зловещи измислици се опитвали да ограничат любопитството на съперниците си към техния остров.
Наистина, защо да не вярва? Затова, че официалната наука още не го е признала? Официалната наука отначало е отричала и съществуването на насекомоядните растения въобще. И е бил нужен авторитетът на Дарвин, за да се наложи правилното схващане. Та коя ли истина първоначално не е била отхвърлена? Нима и самият Стамов не беше жертва на същия скептицизъм в научния свят? Някога се подсмихвали: „Растения хищници! Каква нелепост!“ Сега: „Нервна система у растенията! С какви глупости се занимават някои!“
Вече са известни петстотин вида насекомоядни. Защо да не допуснем, че има и петстотин и първи вид, още непознат на ботаниците? Съвсем наскоро не другаде, а в Европа, в Полша беше намерен нов вид гъба. И то гъба гигант с диаметър три педи.
Досега са познати тревисти хищници. Нима е изключено да се допусне, че това явление се е промъкнало и сред дърветата? Щом като има и насекомоядни гъби. Зеленият вампир пък може да не е дърво, както не е дърво столетникът, чието цветоносно стъбло достига дванадесет метра, както не е дърво и бананът.
Петстотин вида, а допреди сто години изцяло отричани! От тях шестдесет вида само лиани непентеси, епифити от Източното полукълбо. Освен това португалски мухоловки, които биват отглеждани в саксии, венерина мухоловка от Америка, залавяща жертвите си с листа, подобни на вълчи капан, алдровандата, която се среща из целия свят и използува същата бойна хитрост, само че в застояли води, сараценията, чиито ловни фунии достигат големината на непентеса. И колко още други, не по-малко различни по външен вид и по грабливите си похвати. Но всички обединени от едно — от способността да приемат животинска храна.
Ами петунията? Защо цветните й дръжки са лепливи? Няма ли да се окаже и тя хищник, но още без предявени обвинения?
Роридулата от Африка, при все че няма нужда от животинска храна, лови насекоми, за да привлича с тях паяците, които я опрашват. Змийската хурка държи пленени в цветовете си насекомите, додето я опрашат. После ги освобождава. Удивително, необхватно за човешкия ум е разнообразието, с което природата преследва целите си!
Сиви чапли в огромно ято се понесоха над блатото. Така правят те — точно половин час преди мръкване се прибират на дърветата, където нощуват. Жабите, прегракнали от радост сред обкръжилата ги отвред вода, започваха да се обаждат — отначало единично, в колебливи сола, после в надпяващи се многогласни хорове.
Развикаха се уплашени лемури, принудени от наводнението да не напускат дърветата, където ги бе заварила бедата; пред ужаса от клокочещите отдолу порои бяха забравили способността си на ненадминати скокливци.