Зеленият вампир
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият вампир». Краткое содержание книги:
Рой крилати термити, чиито планове за основаване на ново поселище бяха объркани от наводнението, изпърхаха като седефен облак над повърхността. Летящите кучета, вече примирени с присъствието на хората, се размърдваха лениво и едно подир друго, подобни на древни птеродактили, отлитаха да търсят любимите си плодове.
— Трябваше да убием един! — досети се сега Ратулу. — Както сме прегладнели.
Но беше късно.
— Нима щяхме да ги ядем сурови! — опита се да го успокои Стамов.
После отново замълчаха. Не беше място за разговор тук, над клокочещата отдолу вода, която престана да се надига, ала и не даваше никакъв признак да се оттече.
Налагаше се да нощуват там, на дървото. Вързаха се за клона: Стамов с колана, малгашът с една лиана. И скоро, капнали от умора, заспаха, стряскани често от провикванията на совите и уплашените крясъци на лемурите.
Най-сетне се развидели. Заглъхнаха нощните шумове, почнаха дневните. Заскрибуцаха цикадите, разкрякаха се папагалите, закукаха кукувиците, запрелитаха едри водни кончета. Освежени от влагата, навред по дървета, храсти и лиани бяха нацъфтели безброй цветове. В някаква самозабрава природата беше изсипала тук цялата си щедрост.
Премръзнали от нощния хлад, Стамов и Ратулу се отвързаха от клона и разкършиха схванатите си стави.
Водата вече се оттегляше. Провесените по клоните и по грапавините на кората сламки и тиня показваха докъде бе стигнало най-високото й ниво. С нея бяха изчезнали и крокодилите.
Само след два часа реката се прибра в старото си корито, а върху малките възвишения сред блатото, вчера сухи, се бе натрупала повече от педя тиня.
Двамата се свлякоха от дървото и като шляпаха из калта, внимавайки да не се подхлъзнат, поеха отново пътя си. Гъвкави змиорки се гърчеха в още неоцедените локви — за тях сега коварни капани. Стамов посегна към една от тях, но малгашът го спря:
— А бръмбарите! Само един стига да убие вол.
Биологът нямаше желание да проверява това. И отдръпна ръката си от водата, където плуваха огромни водни дървеници. Остави това на по-опитния Ратулу, който хвана две змиорки в съседната локва, където не се виждаха опасните насекоми.
Вече се измъкваха от блатото, когато пътя им пресече още неоттекъл се дълбок до колене порой, обрасъл в гъста тръстика. Ратулу нагази пръв. И само след секунда отскочи назад.
Стамов видя подалия се над повърхността досега спотаен крокодил, който бе захапал прасеца на малгаша. Но преди той да посегне за някакво оръжие, Ратулу с ловък замах заби ножа си в окото на влечугото. Смаяно от неочакваната болка, то пусна жертвата си и побягна.
Преминаха бързо потока. На другия бряг биологът прегледа раната, обеззарази я, за да не стане инфекция, и превърза крака.
Ратулу поклати глава:
— Непогребаните мъртъвци се превръщат в котки и ястреби. А добрите прадеди — в крокодили. Добри само за собствения си род.
После се усмихна. Под влиянието на Стамов понякога успяваше да проумее безсмислиците на племенните си суеверия:
— Изглежда, тоя е чужд прадядо!
След четвърт час достигнаха едно плоско възвишение, необичайно сухо след преминалия дъжд, обрасло изцяло с ниска мимоза, толкова чувствителна, че при най-лекото докосване перестите й листенца мигом се събираха, дори целите стъбла се отпускаха като покосени на земята. Подир тях оставаше широка сребриста пътека, ще речеш, отъпкана не от двама души, а от цял полк войници.
Насред ливадата спряха да опекат уловената риба. Събраха сухи клечки и докато Ратулу нареждаше змиорките върху жаравата, Стамов се загледа в ясната диря през мимозената ливада.
Изпитваше нужда да говори, което не му се случваше твърде често. При това знаеше, че простата логика на неукия човек често се оказва по-близо до истината.
— Ратулу — рече той, — как ти се струва, има ли разлика между растения и животни?
Малгашът се замисли. Съплеменниците му никога не бързат с отговора си. И отвърна колебливо:
— Дървото си е дърво, змиорката — змиорка.
— А по какво познаваш, че едното е растение, а другото животно?
Тоя път малгашът отговори по-бързо:
— Дървото не мърда, змиорката мърда.
— Донякъде си прав! Движението е една от отликите. А какво ще кажеш за мимозата? Растение ли е? Мърда ли листата си?
Не го изрече, само го помисли. А коралите, морските гъби, мидите, зелената хидра — това са безспорно животни, макар и неподвижни.
И добави:
— Ами непентесът? Затваря ли си капачето? А слънчогледът следи ли с цвета си Окото на деня? А водната лилия крие ли се вечер под водата?
Ратулу се сети: