Зеленият вампир
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият вампир». Краткое содержание книги:
— Растенията са зелени.
— Да приемем и това. Хлорофилът е един от главните признаци. Но тогава какво ще кажеш за гъбите? Ами за кускутата?
Можеше ли да му обясни цялата сложност на тоя процес?
С помощта на хлорофила растенията асимилират слънчевата енергия. Това се изучава в началните класове. И служат за основа на живота върху планетата. Но има изключения. Такива са гъбите, смятани също за растения, някои от тях използуват органични отпадъци, а други са паразити, както и останалите растения готованци: кускутата, имелът, синята китка, рафлезията, които по начина си на хранене напълно са сходни с животните. Някои лишеи пък ядат не растения, а животински вещества, както и насекомоядните.
Ратулу премисляше:
— Непентесът е зелен, а лови насекоми. Какво е той?
— Няма съмнение — усмихна се Стамов. — Когато не хване плячка, се задоволява с това, което си приготви сам като растение. Животинките са му само добавка.
Стамов неволно цъкна с език. Каничката на непентеса достига метър дължина. Ами ако някак тая каничка израсне не повече, само двойно или тройно? Няма ли да се справи с лемур, та и с цял човек? Щом като дребничката росянка в България в Австралия става четири-пет пъти по-голяма? Правени са опити. Подхранваните с месо непентеси избуявали много по-бързо от съседите си.
Всъщност каква е разликата между растенията и животните? Основата и на едните, и на другите са белтъчните вещества. Дишат и едните, и другите. Еднакво предават и наследствените си качества с еднакви дезоксирибонуклеинови киселини, групирани по еднакъв начин в хромозоми. По състав хлорофилът и хемоглобинът си приличат извънредно много. С многократни опити е доказано, че и у растенията е възможно да се образуват условни рефлекси…
Змиорките, вече опечени, изпълваха въздуха с аромата си.
Двамата приседнаха до огъня и скоро от вкусните риби останаха само костите. Тогава, заситили глада си, тръгнаха отново нагоре по дирите на преминалия по същия път мисионер.
Слънцето вече полягаше над кръгозора, когато излязоха от гората и поеха към върха. Наоколо в избледняващи една зад друга вериги синееха планините, в чиито дълбоки долини блестяха прозрачнозелени езера.
Ратулу посочи едно от тях, най-голямото:
— Там живеят цацавовиндрано.
— Това пък какво е?
— Девойки. С руси коси. А крокодилите им служат като кучета.
— Хубави ли са?
— До полуда. С хубостта си отвличат младежите в подводните си дворци.
От дълбоките урви избликваше мракът, запълваше ги, преливаше като наводнение от катран, скриваше от погледа лазурните езера и полазваше към върховете. Пламналото от залеза небе бързо посивя, после от запад като копринена завеса го забули тропическата нощ.
Стъмнило се бе съвсем, когато изморените пътници наближиха пещерата. В тъмнината видяха изправеното като страж пред входа й чудновато растение.
— Зеленият вампир! — прошепна Ратулу с пресъхнало от вълнение гърло. — И третретретре! — заекна, като посочи с пръст излизащите на площадката сенки.
Вече не беше в състояние да се владее. Тресеше се цял. Дори Иван Стамов, който никога не би повярвал в зли духове, усещаше как гърдите му се стягат от ужас при близостта на тайнствените пещерни обитатели.
Бяха или хора пигмеи, или лемури. Може би същите хадропитеци, които учените толкова отдавна търсят. Но хора или животни — как щяха да ги посрещнат? Способен ли беше да им обясни добрите си намерения? Или преди да изчакат обясненията му, щяха да ги избият?
Двамата отстъпиха бързо и се спотаиха зад дървото, на което предната вечер се бе приютил мисионерът. Взряха се напрегнато, за да разберат какво точно става. Нямаше никакво съмнение. Не беше зрителна измама. От тъмния отвор се източваше многочислена тълпа съвсем ниски същества, обградили един човек, който стърчеше над тях като Гъливер сред лилипутите. Дърпаше се, блъскаше, риташе, ала напразно. Изглеждаше напълно безпомощен в множеството яки ръце, които го задържаха.
Отец Доминик!
Всичко ставаше в пълна тишина. Сякаш на ням филм. Или не, не съвсем тихо. Чуваха се задавените ругатни на мисионера, повече подхождащи на някой градски гамен, отколкото на духовно лице, и едва доловимо цвъртене като от орляк ловуващи прилепи. А наоколо не се мяркаха никакви прилепи.
Ето сенките избутаха пленника си до дървото. Заблъскаха го в гърба с някакви тояги. Всъщност не тояги, а копия! Значи не бяха животни, бяха хора. А с хора все имаше надежда да се разбере.
— Да им се обадим! — обърна се Стамов към Ратулу.
Малгашът потрепери:
— Не! Не сега! Сега правят… жертвоприношение!
Жертвоприношение! Българинът мигновено си спомни подробното описание на този ритуал в разказа на доктор Карл Лихе още през миналия век. На дървото людоед, на което тайнственото племе „мкодо“ принасяло в жертва някоя жена, за да се напие после с отделения от него наркотичен сок.