Рейн-сан: Живеещият в сенките

— Баща ми е бразилски благородник, наследник на една от старите фамилии. Майка ми беше второ поколение японка.

В разнородното население на Бразилия има около два милиона етнически японци, резултат от емиграция, започнала през 1908-ма, когато Бразилия се нуждаела от работна ръка, а императорска Япония се опитвала да наложи народа си в различни части на света.

— От нея ли научи японски?

Тя кимна.

— Японски от майка си, португалски от баща си. Майка ми почина, когато бях малка, и татко ми взе бавачка англичанка, за да науча и английски.

— Откога си в Япония?

— От три години.

— През цялото време ли си в този клуб?

Наоми поклати глава.

— Тук работя от една година. Преди това преподавах английски и португалски в Токио по програмата ОПЯ.

ОПЯ — Обмен и преподаване в Япония, е държавна програма, която привлича чужденци в страната, главно за да преподават родните си езици. Ако се съдеше по английския на средния японец, програмата се нуждаеше от доста работа.

— Как се научи да танцуваш така, щом си водила езикови курсове? — попитах я.

Тя се засмя.

— Научих се да танцувам с танцуване. Когато дойдох тук преди година, бях толкова срамежлива, че едва се движех на сцената.

Усмихнах се.

— Не мога да си го представя.

— Вярно е. Отгледана съм в много благопристоен дом. Преди време дори не можех да си помисля за такова нещо.

Сервитьорката донесе две кристални чаши, всяка с по два пръста талискър, и две чаши вода. Наоми опитно отсипа капка вода в уискито, разбърка го веднъж и поднесе чашата към носа си. Ако още беше в ролята си на момиче от клуба, щеше да изчака клиентът да й даде знак да отпие. Имахме напредък.

— Мммм — измърка тя.

Чукнахме се и отпихме. Наоми затвори очи.

— О, страхотно е.

Усмихнах се.

— Как се озова в световноизвестния клуб „Дамаск Роуз“?

Тя сви рамене.

— През първите ми две години в Япония заплатата ми беше около три милиона йени. Преподавах и вечер, за да изкарам малко отгоре. Един от моите ученици ми каза, че познавал някакви хора, щели да откриват клуб, където можело да печеля много повече. Проверих, И ето ме тук.

Три милиона йени годишно — около двайсет и пет хиляди долара.

— Тук определено изглежда по-добре — озърнах се наоколо.

— Хубаво място е. Печелим най-много от танци по поръчка на клиенти. Само танцуваме, без докосване. Ако искаш, мога да ти изтанцувам нещо. Но не те насилвам.

Танците по поръчка бяха нейната прехрана. Това, че се беше сетила за тях със закъснение, ми се струваше поредният добър знак.

Погледнах я. Наистина бе прелестна. Но бях дошъл за нещо друго.

— Може би по-късно. Приятно ми е да си приказваме.

Наоми се усмихна, навярно поласкана. Като се имаше предвид красотата й, моята сдържаност трябва да й действаше освежаващо. Добре.

Тя отпи глътка талискър.

— Имам двама по-големи братя. Женени са и работят в семейния бизнес.

— А той е?

— Селско стопанство. Според семейната традиция мъжете поемат бизнеса.

Споменаването на селското стопанство ми се стори нарочно неясно. Според познанията ми за Бразилия, бе възможно да отглеждат кафе, тютюн, захарна тръстика или някаква комбинация. Разбирах, че семейството й е богато, обаче тя бе дискретна.