Рейн-сан: Живеещият в сенките
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Живеещият в сенките». Краткое содержание книги:
Техноритъмът заглъхна и тъмнокосото момиче бавно описа спирала надолу до пода, стиснало пилона с бедра, изпънало гръб и отметнало глава назад. Блондинката също приключваше, макар и не толкова изискано. Публиката заръкопляска.
Сервитьорката донесе моя спрингбанк, искрящ кехлибар в кристална чаша. Поднесох я към носа си, затворих очи за миг и вдишах чист, подсладен морски въздух. Отпих глътка. Солена вода, да, но и загатване за плод. Усмихнах се. Биваше си го за двайсет и пет годишно уиски.
Отпих още една глътка и се огледах наоколо. Не забелязах признаци за опасност. Това заведение може да е нормално, помислих си. Несъмнено беше свързано с организираната престъпност, но това бе нормално за мизу шобай не само в Япония, но и в целия свят. Може пък Хари просто да бе извадил късмет. Може би.
След няколко минути тъмнокосото момиче се появи иззад сцената, спусна се по стъпалата и се запъти към моята маса.
Носеше черна официална рокля с разголени рамене. На лявата й китка искреше тънка диамантена гривна. Подарък от обожател, помислих си. Предположих, че има много такива.
— Може ли да седна при вас? — попита момичето. В японския й долових слаб и някак топъл акцент, може би испански или португалски.
— Заповядайте — отговорих на английски, изправих се и издърпах стола назад. — Да говорим на английски, съгласна ли сте?
— Разбира се. Просто си помислих… американец ли сте?
Кимнах.
— Родителите ми са японци, обаче израснах в Америка. По-лесно ми е на английски.
Плъзнах стола зад нея. Официалната рокля се спусна от двете страни на седалката. В цепките лъщеше гладка кожа. Седнах до нея.
— Хареса ми как танцувате.
Знаех, че хиляди пъти е чувала тия думи и усмивката й го потвърди. Усмивката й сякаш казваше: естествено, че ти е харесало.
Е, добре. Исках да почувства властта си, да свали защитата си. Щяхме да изпием по някоя и друга чаша, да се поотпуснем, да се поопознаем, преди да започна да опипвам за нещата, които всъщност ме интересуваха.
— Какво ви води в Токио? — попита тя.
— Бизнес. Счетоводител съм. Веднъж годишно трябва да идвам в Япония заради някои тукашни клиенти на фирмата — подходяща версия за прикритие. Никой никога не задава изясняващи въпроси, когато му кажеш, че си счетоводител. Страх ги е, че може да отговориш.
— Между другото, казвам се Джон — прибавих.
Момичето ми подаде ръка.
— Наоми.
Пръстите й потънаха в дланта ми, но стискаха здраво. Опитах се да преценя възрастта й. Около трийсет. Изглеждаше млада, но роклята и обноските й бяха изискани.
— Какво да ти поръчам за пиене, Наоми?
— Ти какво пиеш?
— Нещо специално, ако обичаш малцово уиски.
— Обожавам малцовото уиски. Особено старото уиски от Айлей. Казват, че възрастта гаси огъня, но оставя топлината. Това ми харесва.
Бива си те, помислих си, като я наблюдавах. Устата й бе красива: пълни устни, розови венци, които почти сияеха, равни бели зъби. Очите й бяха зелени. Ситна мрежа от лунички покриваше носа й, едва забележими на карамеления фон на кожата й.
— Това, което пия, не е от Айлей, но има известен островен характер — отвърнах аз. — Дим и торф. „Спрингбанк“.
Тя вдигна вежди.
— От двайсет и пет годишния ли?
— Знаеш менюто — кимнах. — Искаш ли?
— След като цяла вечер съм пила разреден „Сънтори“ ли? С удоволствие.
Естествено, че щеше да й достави удоволствие. Хонорарът й включваше процент от сметката на клиентите. Няколко чаши по десет хиляди йени и можеше да се оттегли за тази вечер.
Поръчах още един спрингбанк. Тя започна да ме разпитва: откъде знам толкова много за малцовото уиски, къде живея в Щатите, колко пъти съм бил в Токио. Чувстваше се добре в ролята си и аз я оставих да я играе.
Когато чашите ни останаха празни, попитах я дали иска друго уиски.
Наоми се усмихна.
— Мислиш си за талискъра.
— Знаеш ли, че имаш телепатични способности?
— Просто познавам менюто.
И добрия вкус. С удоволствие. Поръчах два талискъра. Беше великолепно уиски: силно и остро, с аромат, който оставаше цяла вечност. Изпихме го, продължавайки разговора.
Когато почти пресушихме и вторите чаши, започнах да променям темата.