Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
А после, след продължително взаимно мълчание, се беше свързал с брат си, който вече се беше издигнал до преподавател в Академията. Че подозираше, че това всъщност е била основната причина баща й да го потърси, воден от болните си амбиции. Скоро след това осемгодишната Че се озова на гарата с опакован багаж да чака возилото.
О, за нея безспорно беше страхотна възможност да отрасне в дома на един преподавател в академия. Получила беше добро образование, ползваше се с облагите на високия социален статут на чичо си и му беше дълбоко благодарна, но все пак… Все пак предоставеният й шанс не се дължеше единствено на роднинските връзки. Стенуолд си имаше свои мотиви. Имаше си и млада повереница, на която да потърси приятелка на същата възраст.
Невръстна повереница в домакинството на ерген. Направо си плаче за клюки. Че можеше само да си представя приказките и възмущението сред почтените граждани на Колегиум, когато Стенуолд Трудан се е върнал у дома с паешко дете.
Само дето сега Че трябваше да медитира, а не да прехвърля старите си тегоби както скъперник брои парите си.
Изкуството на предците й убягваше упорито. Ако предците й са били неспособни като нея, човешката раса отдавна да е изчезнала. В далечното минало преди парните машини и металообработването светът е бил диво място. Само с огън и кремък на своя страна далечните й прародители са заставали срещу същества, които не познавали страха от човека — колонии от огромни мравки; паяци, които плетели паяжини от по десет метра; пустинни скорпиони, които можели да строшат парче желязна руда с щипките си; хищни богомолки, които дебнели в тъмния лес и обичали човешко месо. Срещу тези опасности хората разполагали единствено с Изкуството на предците. То породило връзка и родство между голите, безпомощни хора и гигантските бронирани животни, които господствали над света. Родство в началото, а после и средства за общуване, които отворили пролука към истинската съкровищница.
Всички тези познания тя дължеше на образованието си, разбира се. Получила беше отлични оценки от учителите си по история и метафизика, но нищо от това не й помагаше да приложи теорията на практика.
А скоро това умение щеше да й потрябва, много скоро. Притисната от изтичащото време, в което да се докаже, ето я тук, като слаб студент ден преди труден изпит, който отчаяно се опитва да навакса с материала.
През няколко години Стенуолд обучаваше нова група специални студенти и детството на Че в дома му беше свързано с тях. Сега всички те си бяха заминали и когато поотрасна, Че започна да си дава сметка, че ги няма, защото Стенуолд ги е отпратил някъде. Защото Стенуолд, любезният преподавател и историк, ръководеше мрежа от шпиони, които работеха за него на различни, често далечни места. Скучният стар чичо Стенуолд се беше оказал крайно загадъчен човек.
И не беше трудно да се отгатне накъде е насочен погледът му. За Академията „историята“ се свеждаше до миналото на Равнините, обширната равнинна земя между морето и Големия бариерен рид, която се смяташе за люлка на цивилизацията. Само че в своите часове Стенуолд често разказваше за други места, защото цивилизацията не изчезвала, щом преминеш Бариерите или стигнеш Ръбатата пустиня, обясняваше той. Това сигурно би прозвучало като нещо прекрасно, ако не беше тонът на преподавателя, който намекваше, че той единствен е съзрял буря на този далечен хоризонт, а никой наоколо му не тича вкъщи да си вземе палтото.
„Съсредоточи се, съсредоточи се, съсредоточи се.“ Но беше като да заспиш насила. Вместо да се унесе в дълбока концентрация, тя беше свежа като краставичка, мозъкът й я измъчваше с желанието си да се насочи към нещо действено, а думата „съсредоточи се“ беше дамгосана от вътрешната страна на черепа й.
— Трябва да го направя както трябва — каза си тя с отчаян тих шепот. Изкуството беше жизнено важно, а тя не познаваше друг, нито един, който да е така неспособен като нея. Имаше хлапета на единайсет-дванайсет години, които го владееха по-добре.
Изкуството беше общо за всички раси, но и уникално за всяка. На него богомолкородните дължаха костните шипове по ръцете си и невероятната си бързина. То беше тихият глас, чрез който мравкородните си разменяха мисли и координираха действията си в битка. То правеше някои силни, други — издръжливи. То можеше да замъгли умовете на врага или да се изкатери по вражеските стени. Позволяваше на хора да летят… О, какво ли не би дала да полети! Уви, бръмбарородните бяха пословично неумели в летенето, тромави и тежки, но… ех, да можеше да полети, дори да се рее само във въздуха без помощта на машина или животно! Мухородните и молецоидите, а и другите, сигурно биха й се присмивали, но тя не би имала нищо против, ако ще полетът й да е най-тромавият и най-бавният на света.