Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
— Челядинке, слушай — подхвана Стенуолд, все още разчитайки на разумните доводи. — Не искам да пострадаш. Не знам как точно ще се развият нещата, но в най-лошия случай може да стане опасно.
— Нали винаги казваш, че целият свят е едно опасно място? — настоя тя. Тежестта на последните няколко дни я затискаше, неуспешната медитация, унижението от загубения дуел.
— Много опасно — подчерта той. — Хелерон… Хелерон е на изток, а там стават неща, в които не искам да се забъркваш. Не е безопасно за теб.
— Не ми пука — заяви тя. — Мога да се грижа за себе си. — Гледаше го и не беше в състояние да се удържи. — Да не съм някоя… Не съм някоя стара… дебелана. Защо си мислиш, че?…
Стенуолд помръдна. Едва доловимо — само придърпа реверите си, но това дребно движение промени осанката му и я накара да замълчи, защото стана очевидно, че в личната му история има и друго, освен учебници по история. Когато заговори, лицето му все така беше спокойно:
— Съжалявам, Челядинке, но не бих искал да те излагам на опасност. Какво ще каже баща ти?
— Че какво те интересува? Кога за последно си говорил с него? Или си му писал? — И взе, че тропна с крак. Наистина. — Защо не? Защо не ме искаш, чичо Стен? Хайде, изплюй камъчето. Кажи го. Какво не ми е наред?
— Челядинке…
— Не ме бива в нищо, нали? Това е. Аз съм просто глупавата Челядинка с глупавото име и съм обречена вечно да гълтам праха на другите, така ли?
— Ще се успокоиш ли малко? — каза той, макар сам да губеше търпение. — Не го прави по-сложно, отколкото е. И не търси конспирация там, където няма такава. Ти си ми племенница, роднина си ми и аз искам да си на сигурно място тук.
— Въпрос на кръв, така ли? — попита тя. Досетила се беше, че може да се стигне до това.
— Може и така да се каже. — Той си пое шумно въздух. — Челядинке…
— Само дето — започна тя, но думите я давеха и тя отчаяно пришпорваше куража си, — ако се съди по всичко, бих могла да… бих могла да се закълна, че смяташ нея за своя плът и кръв, а не… а не… а не мен, изобщо.
Ето, изрече го най-после. И в залата се възцари мълчание. Тримата стояха като нажежени въглени, сритани встрани от клада. Зад Стенуолд Тото очевидно се опитваше да потъне в земята, стиснал ръце в юмруци върху престилката си. Че осъзна, че се тресе, не просто трепери, а се тресе толкова силно, та чак зъбите й тракат. Дишаше на пресекулки и усещаше, че всеки миг ще се пречупи и ще избухне в плач, с което съвсем ще оплеска нещата.
Стенуолд я гледаше напрегнато и Че реши, че й е много ядосан — достатъчно ядосан, за да я удари, — и се дръпна инстинктивно назад.
Не, той никога не я беше удрял, нямаше да я удари и сега. Но на лицето му имаше изражение, каквото Че не беше виждала преди. Беше много блед, все едно му е лошо, и изглеждаше много тъжен, тъжен и още нещо — сякаш изпитваше някаква вина или страх, за които си знаеше само той. Всичко това се изписа ясно по лицето му, после той се обърна към изхода.
— Аз… — промълви Че, но той вече я беше подминал. — Чичо… Моля те!
Той спря с гръб към нея, широките му плещи се бяха прегърбили.
— Тото — изрече той, без да се обръща, — никой няма да спечели, ако този разговор се разчуе.
Тото кимна отсечено — жест, който Стенуолд не би могъл да види, но двамата изглежда се разбраха без думи.
— Чичо… — подхвана отново Че. Той се обърна бавно и спокойно. Изражението му все така беше тъжно и замислено.
— Не може да дойдеш с мен, Челядинке — каза й. — Вършил съм много неща, за които после съм съжалявал. Няма да повторя същата грешка. Въпреки това съжалявам. Съжалявам за… Съжалявам.
Тото я видя как се хвърли разтреперана в прегръдките му, видя и нараненото, виновно изражение на Стенуолд. След малко чиракът се изкашля и възрастният мъж вдигна очи към него.
— Такова… атлетите всеки момент ще пристигнат за Игрите. Дали да не… идем да ги видим?
Стенуолд кимна благодарно.
— Прав си, разбира се. Хайде, Челядинке. Избърши си очите. — Той въздъхна отново. — Освен ако не греша, днес ще се убедиш отчасти в правотата ми. И дано това ти е достатъчно.
По протежение на цялото Патианско шосе, широкия северен път, който водеше до сърцето на Колегиум, се беше събрала тълпа. Богаташите и по-заможните занаятчии се бяха сместили нагъсто на няколкото реда амфитеатрални каменни стъпала, издигнати от началото до края на маршрута. Празненствата за откриването на Игрите и ритуалното посрещане на атлетите бяха по-стари и от Академията. Хора са сядали по каменните стъпала още по времето, когато градът се е казвал Патис, а бръмбарородните са били второкласни граждани и роби. По времето на Лошите стари дни.