Първото семейство

— Щом ти казваш…

— Как е в училище?

— Както винаги. Обичам математиката, но повече обичам да чета.

— Значи можеш да станеш писател на научна фантастика като Рей Бредбъри. Или Айзък Азимов.

— Кой?

— Защо не отидеш да помогнеш на майка си? Тя винаги има толкова много работа, а няма кой да й помага.

— Добре. А… благодаря за марката. Тази я нямах.

— Знам, че я нямаше. Иначе щях ли да ти я дам, синко?

Гейбриъл се отдалечи, а Куори включи пикапа на скорост и го вкара в плевнята. Слезе, мушна пистолета в колана си и се изкачи горе, в сеновала — краката му се хлъзгаха по тесните стъпала, така че си помагаше с ръка. Отвори вратите на сеновала и огледа остатъците от „Атли“ отвън. Качваше се там и правеше това по няколко пъти на ден. Като че ли, ако не проверяваше непрекъснато, земята можеше да му избяга.

Облегна се на дървената рамка, изпуши една цигара и се загледа в нелегалните имигранти, които работеха на земята му на запад от къщата. На изток виждаше Гейбриъл, който помагаше на майка си Рут Ан, която работеше в зеленчуковата градина, откъдето идваха повечето им хранителни продукти. Селска Алабама водеше в производството на „екологични“ храни. По необходимост.

Когато хората загиват в земята на изобилието, са готови на всичко, само и само да оцелеят.

Куори изгаси цигарата си много внимателно, за да не подпали сухото сено, спусна се по стълбата, грабна една лопата и тръгна на юг. След около километър спря. Изкопа дълбока дупка, което не беше лесно, защото почвата беше твърда. Той обаче беше свикнал да работи с ръцете си, така че лопата потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Пусна пистолета в дупката и я запълни отново, като сложи върху разровената пръст голям камък.

Все едно току-що беше погребал някого. Но не се помоли. Не би се молил над пистолет. Или над каквото и да било друго. Вече не.

Майка му не би одобрила. Дълбоко религиозна открай време, тя изпадаше в екстаз с повод и без повод. Водеше го на църква всяка неделя, откакто се помнеше. Докато лежеше на смъртно легло по време на един проливен дъжд, отново изпадна в екстаз и започна да говори със своя Бог. Тогава Куори беше само на четиринайсет и много се изплаши. Не от състоянието на екстаз, защото беше свикнал с него, а от самото умиране и от писъците на език, който никога нямаше да се научи да разбира. Все едно майка му знаеше, че си отива от този свят, и искаше Бог да научи, че се е запътила към него — само че можеше да е глух, та по-добре да му изкрещи.

Струваше му се, че Исус ще се появи всеки момент в онази стая, само и само да накара горката жена да млъкне.

През онези последни няколко часа тя не му каза нито дума, макар че седеше до нея. Едри сълзи се търкаляха по слабото му лице и той с цялото си сърце искаше тя да го погледне, да му каже нещо като „Обичам те, Сами“ или поне „Сбогом, синко“. Може би го беше казала на онзи, неразбираемия език. Нямаше как да знае. Така и не го научи. После нададе един последен писък и престана да диша. Беше се изумил колко лесно е да умреш. И колко просто е да гледаш как някой умира.