Кралица на кошмара

– На него сигурно вече не му пука дали ще дискутираме войната, или ще си говорим наши си неща. И така…

Тя въздъхва, изглеждайки сякаш ѝ се иска да седеше до някой друг, който и да било.

– Ще ходиш ли с Кармел на партито за завършването?

– То не е ли само за абитуриенти? – питам.

– И какво от това. Няма да ти искат лична карта и да те изритат, ако не си – присмива се тя. – Освен ако не си заек. Дори Томас може да дойде. Кас? Кас?

– Да – чувам се да казвам.

Но не точно. Защото лицето на Нат вече не е нейното. А това на Анна. Устните се движат с нейните, но не и изражението. То е като маска.

– Много странно се държиш днес – казва тя.

– Извинявай. Трябва да си изпия хапчетата – промърморвам и ставам от чина.

Г-н Диксън дори не забелязва, че излизам от стаята.

Когато Томас и Кармел ме намират, седя в средата на тихата сцена на актовата зала и се взирам в празните седалки със синя тапицерия – празни освен една. Учебникът и тетрадката ми по тригонометрия са прилежно наредени едни върху други, за да ми напомнят къде трябва да бъда.

– Да не е изпаднал в кататония? – пита Томас.

Дойдоха преди няколко минути, но аз не им обръщам внимание. Ако ще игнорирам една приятелка, тогава защо да не игнорирам всичките си приятели.

– Здрасти – казвам.

Звуците от движенията им ехтят в празния училищен салон, когато оставят учебниците си и се качват на сцената.

– Добре се скатаваш – казва Кармел. – Но не съвсем. Нат каза, че си се държал много странно по време на дискусията в час по история.

Свивам рамене.

– Лицето на Анна се появи върху нейното, докато говореше. Мисля, че проявих прилична доза спокойствие.

Разменят си един от тези все по-чести погледи, докато сядат от двете ми страни.

– Какво още видя? – пита Томас.

– Боли я. Сякаш я измъчват. Беше в стаята ми снощи. Имаше рани, които се отваряха и затваряха по ръцете и раменете ѝ. Нищо не можех да направя, за да ѝ помогна. Не беше от плът и кръв.

Томас побутва очилата на носа си.

– Трябва да разберем какво става. Това е… това е мега гадно. Сигурно има някакво заклинание, нещо, което да ни разкрие…

– А може би сега не е време за мистицизъм – намесва се Кармел. – Може би ни трябва нещо друго, не знам, психолог например?

– Ще го наблъскат с лекарства. Ще му кажат, че страда от хиперактивност и дефицит на вниманието или нещо такова. Освен това Кас не е луд.

– Не искам да ви сдухвам, но шизофренията може да се отключи във всеки един момент – казва тя. – Всъщност доста често се проявява на нашата възраст. А халюцинациите изглеждат точно толкова реални, колкото ти и аз.

– Защо въобще говориш за шизофрения? – изпърпорва Томас.

– Не казвам, че е това! Но той преживя сериозна загуба. Може нищо от това да не е реално. Ти да си виждал нещо? Усети ли нещо странно, както каза дядо ти?

– Не, но съм малко назад с уроците по вуду. Наблягах на тригонометрията.

– Просто казвам, че невинаги става дума за духове и магия. Понякога призраците са в главата ти. Което не ги прави по-малко реални.