Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
Тя излиза на верандата и го прегръща. Когато той обръща лице към мен, тихо изговарям „Алдъс?“ и се опитвам да не се разсмея.
– Какво, за бога, правиш тук? – пита Рийка.
Доста по-ниска е, отколкото очаквах, едва ли повече от метър и петдесет. Косата ѝ е пусната и тъмноруса, с бели кичури. Бръчки прорязват меката кожа на бузите ѝ и се събират в ъгълчетата на очите ѝ. Плетеният пуловер, с който е облечена, е няколко размера по-голям, а вълнените чорапи са се свлекли около обувките ѝ. Рийка не е първа младост. Но когато потупва Томас по гърба, все пак успява да го засили напред.
– Лельо Рийка, това е моят приятел Кас – казва той и сякаш получила позволение, тя най-после ме поглежда.
Отмятам косата над очите си и я дарявам с усмивката си на бойскаут.
– Морфран ни прати за малко помощ – добавя тихо Томас.
Рийка цъка с език и бузите ѝ хлътват, за момент виждам вещицата, която се крие под пластовете плетени дрехи на цветни мотиви. Когато очите ѝ се стрелват към раницата на гърба ми, където камата почива в ножницата, ми се налага да преборя импулса да отстъпя назад.
– Помирисах я – казва тихо тя.
Гласът ѝ е като разлистени страници от много стара книга. Свива очи и гледа право в мен.
– Силата, която идва от този тук.
Ръката ѝ се плъзга по тази на Томас и я потупва силно.
– Влизайте.
Вътре в къщата мирише на нещо средно между ароматни свещи и старица. Не мисля, че е сменяла интериора от седемдесетте. Кафяв дългокосмест мокет се простира докъдето стига погледът, под изобилие от мебели: люлеещ се стол и дълъг диван – и двата в зелен велур. Стъклен фенер със свещ виси над маса с покритие от жълт фурнир в трапезарията. Рийка ни води до масата и ни прави знак да седнем. Цялата маса е покрита с недогорели свещи и ароматни пръчици. След като сядаме, тя пръска някакъв лосион по ръцете си и ги трие една в друга.
– Дядо ти е добре? – пита тя, като се обляга на лакти и се усмихва на Томас, подпряла брадичка на юмрук.
– Супер е. Праща ти поздрави.
– Прати му и на него – казва тя.
Гласът ѝ ме притеснява. Акцентът и тембърът са твърде близки до тези на Малвина. Не мога да спра да си го мисля, въпреки че тези две жени нямат нищо общо. Малвина, когато я видях, беше по-млада от Рийка, косата ѝ беше черна плитка, а не безформена маса от лакта и памук. И все пак, като гледам лицето на Рийка, без да искам, в главата ми изплуват образи от убийството на Анна. Оживяват спомени от сеанса как Малвина посипва с черен восък бялата рокля на Анна, напоена с кръв.
– Не ти е лесно – казва Рийка простичко, което не ми помага.
Пресяга се и отваря метална кутия с нарисувани чинки и предлага на Томас бисквитите с джинджифил, които са вътре, а той награбва две шепи. Широка усмивка се разстила по лицето ѝ, докато гледа как той ги тъпче в устата си, преди да ме погледне нетърпеливо. Очаква ли се от мен да кажа нещо? Това въпрос ли беше?
Тя пак цъка с език.
– Ти си приятел на Томас?
Кимам.
– Най-добрият ми приятел, лельо Рийка – потвърждава Томас, изстрелвайки бисквитени трохи във всички посоки.
Тя го дарява с кратка усмивка.
– Тогава ще ти помогна, ако мога.
Навежда се напред и пали три от свещите, на пръв поглед на случаен принцип.
– Задай въпросите си.
Поемам дълбоко въздух. Откъде да започна? Не мисля, че има достатъчно въздух в стаята, за да обясня ситуацията с Анна, как е била прокълната, как се пожертва за нас и защо не е възможно просто да ми се привижда.
Рийка потупва ръката ми. Явно се бавя твърде много.
– Дай – казва тя и обръща дланта ми нагоре.
Докосването ѝ е нежно, но усещам стоманата под кожата на пръстите ѝ, когато стиска ръката ми и затваря очи. Чудя се дали тя е била тази, която е помогнала на Томас да развие таланта си за четене на мисли, ако изобщо това е нещо, което се учи или развива.
Поглеждам Томас. Устата му е замръзнала посред дъвченето, очите му се взират в сключените ни ръце, сякаш очаква да види как електричество протича между нас. Имам чувството, че е минала цяла вечност. А и не ми е много комфортно цялото това пипане. От нещо в Рийка, може би силата, която струи от нея, ми става лошо и леко ми се повдига. Точно когато съм готов да издърпам ръката си, тя отваря очи и ме пуска с леко потупване по опакото на ръката ми.
– Този тук е воин – казва тя на Томас. – И върти оръжие, по-старо от всички нас.
Личи, че нарочно не гледа към мен, а ръцете ѝ са свити като щипки на рак. Носят се като корда на въдица над фурнира на масата и почукват по него.
– Искаш да знаеш за момичето – казва тя, навела глава към скута си.