Кралица на кошмара

– Анна се върна.

От другата страна на телефонната линия нещо издрънчава на пода.

– Гидиън?

– Не може да се е върнала. Не е възможно!

Гласът му става нисък и отчетлив, а някъде в мен едно петгодишно момче се свива. След всички тези години гневът на Гидиън все още има влияние над мен. Една остра дума от него и се превръщам в кученце с подвита опашка.

– Възможно или не, тя е тук. Търси контакт с мен, сякаш вика за помощ. Не знам как. Но трябва да разбера какво да правя.

Думите се отронват без нотка на надежда. Изведнъж всичко се стоварва върху мен – толкова съм изморен. Чувствам се толкова стар. В съзнанието ми изплуват думите на Морфран да унищожим камата, да я претопим и да я хвърлим някъде надълбоко. Тази мисъл е без връзка с всичко останало, но е успокояваща и ми става приятно, като си мисля за Томас и Кармел, а и за още нещо, ако позволя на съзнанието си да отплава по-далеч. Нещо, което казах веднъж на Анна относно възможностите. И за изборите.

– Мисля, че е камата – казвам. – Мисля, че нещо се случва с нея.

– Не обвинявай камата. Тя е оръжие в твоите ръце. Не забравяй това – казва той, гласът му е строг.

– Никога не го забравям. Дори за минута. Не и откакто татко умря.

Гидиън въздъхва.

– Когато срещнах баща ти – казва той, – той не беше много по-голям, отколкото си ти сега. Разбира се, далеч не беше работил с камата толкова дълго, колкото ти. Но си спомням как си помислих, че изглежда много по-стар. Знаеш ли, имаше един момент, в който той искаше да се откаже.

– Не. Никога не ми е казвал.

– Ами, сигурно вече е нямало значение, след време. Защото той не го направи.

– Защо не го е направил? Щеше да е по-добре за всички, ако беше. Щеше да е още жив.

Изведнъж спирам и Гидиън ме оставя да довърша мисълта си. Баща ми щеше да е жив. Но други хора нямаше да бъдат. Кой знае колко животи е спасил, отпращайки мъртвите от този свят, както и аз.

– Какво ще правя с Анна? – питам.

– Нищо.

– Нищо? Нали не говориш сериозно.

– Сериозен съм – казва той. – И то много. Това, което се случи с момичето, е трагедия. Всички знаем това. Но ти трябва да го преодолееш и да си вършиш работата. Спри да поемаш отговорности, които не са твое задължение.

Той прави пауза, но аз не отговарям. Каза почти същото като Морфран и това кара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат.

– Тезеус, ако някога си ми имал доверие, повярвай ми сега. Просто си върши работата. Продължи постарому и забрави за това момиче, и тогава всички ние няма от какво да се страхуваме.

Изненадвам почти всички, като се връщам в училище. Явно Кармел вече е разпространила новината, че съм болен. Затова ми се налага да търпя озадачени въпроси, а когато питат за подутото и бинтовано рамо (крайчето на бинта се подава над яката ми), стискам зъби и им разказвам, че съм имал инцидент с лагерен огън. Тогава, на момента, ми се беше сторило смешно, но сега ми се ще майка ми да беше избрала история, от която да не се чувствам като пълен тъпак.