Престол и щурм

Мракът се пенеше и беснееше като вълна, срещнала отпора на твърда скала. После взе да се разпада на отделни силуети. Зад мен Мал започна да шепне молитви и вдигна пушката на рамо за прицел. Събрах цялата си сила и я превърнах в Сеч, после разсякох черния облак. Опитвах се да унищожа ничевие още преди да са приели завършен вид. Но не беше по силите ми да ги възпра. Те напредваха като стенеща орда от черни зъби и нокти.

Екипажът на Щормхунд откри огън.

Армията на ничевие стигна чак до мачтите на шхуната и се завихри около платната, поваляйки моряците като презрели круши. Те заваляха върху палубата. Мал стреляше непрекъснато, докато останалите от екипажа вече вадеха сабите, но куршумите и остриетата, изглежда, успяха единствено да забавят настъплението на изчадията. Създадените им от сенки тела преливаха и меняха формата си, а през това време те продължаваха да напредват.

Шхуната пореше вълните, увеличавайки разстоянието между себе си и китоловния кораб. Но, оказа се, не достатъчно бързо. Отново долових стържещите и цвъртящи звуци. Скоро нова вълна от променящ формата си мрак запълзя към нас и ни настигна, но в него вече се различаваха ясно оформени крилати тела – подкрепление за воините сенки.

Щормхунд също ги видя. Той посочи един от Вихротворците, който продължаваше да издува платната, и му извика: „Светкавица!“. Трепнах. Едва ли искаше точно това. На Вихротворците не беше разрешено да предизвикват светкавици. Това би било твърде непредвидимо, прекалено опасно. И то в открито море! С всичките тия дървени мачти! Но гришаните на Щормхунд изобщо не се поколебаха. Вихротворците събраха длани и взеха да ги търкат една в друга, сякаш искаха да запалят огън. Ушите ми заглъхнаха от рязкото спадане на налягането. Въздухът взе да пука от насъбралото се електричество.

Имахме време колкото да се проснем на палубата, когато начупените стрели на светкавиците се замятаха в небето. Новата вълна ничевие се разпиля в моментен смут.

– Напред! – изрева Щормхунд. – Вихротворци, пълен напред!

Двамата с Мал бяхме запратени право към перилата, когато шхуната рязко дръпна напред. Гладкият ù кил сякаш летеше над вълните.

Забелязах откъм китоловния кораб да набъбва нова черна вълна. Изправих се със залитане и се напрегнах да призова силата си за нова атака. Но следващо нападение така и не последва. Явно и мощта на Тъмнейший си имаше предел. Най-после бяхме успели да излезем от неговия обсег.

Отпуснах се на перилата. Поривите на вятъра и морските пръски жилеха кожата ми, докато корабът на Тъмнейший и неговите изчадия постепенно се губеха от поглед. Нещо средно между смях и ридание напъваше гърдите ми. Мал ме прегърна и аз го притиснах силно към себе си, наслаждавайки се на допира на мократа му риза о бузата си; заслушана в ударите на сърцето му; вкопчена в истината, която направо не беше за вярване – че още сме живи.