Престол и щурм

Щормхунд се ухили.

– Тепърва ще се разбере.

– Тъмнейший ще те преследва до края на дните ти.

– Е, тогава двамата с теб ще имаме нещо общо, нали така? Пък и на мен ми харесва да имам могъщи врагове – карат ме да се чувствам важен.

Мал скръсти ръце на гърдите и изгледа изпитателно капера от глава до пети.

– Чудя се и не мога да реша – луд ли си, или просто глупав.

– Притежавам толкова забележителни качества, че наистина ще ти е трудно да избереш – откликна Щормхунд.

Поклатих глава. Каперът наистина си беше изгубил ума.

– След като някой е предложил по-висока цена от Тъмнейший, тогава на кого служиш сега? И къде ни водиш?

– Първо ти ми отговори на един въпрос – отвърна Щормхунд, бръкна в пазвата на редингота си и измъкна малката червена книжка. После ми я подхвърли. – Защо Тъмнейший ходеше навсякъде с това? Не ми се видя особено религиозен.

Улових томчето още във въздуха и го обърнах със заглавната страница към мен, но вече и без това знаех какво е. Златните букви от заглавието заблещукаха на слънцето.

– Открадна ли я? – попитах.

– Заедно с още няколко документи от каютата му. Макар че тя, формално погледнато, всъщност си е моята каюта и едва ли може да го наречеш кражба.

– Формално погледнато – натъртих иронично, – тази каюта принадлежи на капитана на китоловния кораб, от когото си го откраднал.

– Добре казано – призна Щормхунд. – Ако работата ти като Призоваваща слънцето не потръгне, спокойно може да се хванеш на служба като адвокат.

Очевидно си заядлива по природа. Трябва обаче да отбележа, че това тук си е твое.

Той се протегна и отгърна книгата на заглавната страница. Върху вътрешната корица беше изписано моето име: Алина Старков.

Постарах се да не го показвам външно, но умът ми трескаво заработи. Това наистина беше моят екземпляр от Жития санктя, който Аппарат ми подари в библиотеката на Малкия дворец преди месеци. Явно Тъмнейший е накарал да претърсят стаята ми след като избягах от Ос Олта. Но защо му е трябвало да взима със себе си тази книга? И защо беше толкова загрижен дали съм я чела?

Прелистих страниците. Томчето беше богато илюстрирано, но картинките в него всяваха ужас и отблъскваха, а уж бяха предназначени за деца. Някои от светците на тях вършеха чудеса или благочестиви дела: Свети Феликс сред ябълковите клони; Света Анастасия избавя Аркеск от чумата. Повечето илюстрации обаче ги показваха в тяхното мъченичество: разчленената на четири Света Лизабета, обезглавяването на Света Любов, окованият Свети Илия. Щом отгърнах на последната страница, обаче, окаменях. Този път не можех да прикрия реакцията си.

– Нали е много интересно? – обади се Щормхунд и потупа илюстрацията с дългия си пръст. – Дано не греша, но май заловихме точно това създание.

Това нямаше как да се сбърка: във водите на езеро или море зад Свети Илия се виждаше без съмнение силуетът на морския бич. И това не беше всичко. Едва се удържах да не посегна към обръча около шията си.